За подмяна

— Може би така е било писано — тихо продължи тя. — Кой знае дали така не е по-добре. Разбери — щом някой толкова силно е искал да я има, обяснението е, че е била нужна за части.

— Знаеш ли къде са другите? — делово попитах аз. — Дейвид, Джени?

— Джени вече е използвана — проговори Виналди и когато най-сетне вдигнах поглед, видях, че стои на няколко метра от нас. Дясната страна на лицето му беше сериозно ожулена, а и позата му бе малко странна. Досетих се, че двамата с Ихандим са „дискутирали“ противоречията си. Той продължи да говори с тона на човек, който знае, че носи лоши новини, и иска колкото може по-бързо да приключи с това: — Ихандим ни каза. Успели да запазят близнака ѝ жив, докато я намерят, и веднага я оперирали — в деня, когато Мал бил убит. Нищо не останало от нея. Онзи… Дейвид — него го отвели в друга Ферма. Не знам къде точно. Изгорили тялото на Мал. Останалите двама резервни са мъртви. Собствениците им не пожелали да платят поискания откуп, така че Ихандим просто ги убил. Личеше си, че много го е яд.

Не съм сигурен дали чух добре последните изречения. Не знаех какво да кажа, какво да мисля, къде да отида и какво да направя. Не ми идваше наум по какъв начин да изразя безсилието си и да дам отдушник на онова, което ставаше в главата ми. Само преди седмица бяхме избягали от Фермата, вярно, резервните бяха изплашени, но едновременно с това бяха и пълни с надежди, че ги очаква живот на „нормални хора“. Бях извел на бял свят пет и половина същества от утробата на Фермата, и ето че всички бяха мъртви — може би с изключение само на Дейвид, откаран Бог знае къде и захвърлен обратно в тунела, където да чака ножа.

Това им бях дал. Това им беше донесло приятелството с Джек Рендал. Макар че бях правил всичко само с най-добри намерения. Навремето мои познати казваха, че Иисус ме обичал — хм, склонен съм да го повярвам. Имал съм и по-странни взаимоотношения… или поне също толкова странни. Помня например колко гадно се държеше баща ми с мен понякога. Но не чак толкова, а, от друга страна, хубавите моменти си ги биваше. Може Иисус да ме обича, но ми се струваше, че е време всеки от нас да поеме по пътя си.

Що се отнася до другия — Бог, — с Него вече имах истински проблем. Крайно време беше някой да Му каже да внимава как ни кара по пътя.

— Джек, не се обвинявай за това — обади се Виналди. Казвам ти го отчасти защото просто е глупаво да търсиш в себе си вината за всичко, но най-вече защото, ако сега изперкаш, това няма да ни помогне, а ситуацията, в която все още се намираме, е… как да кажа?… далеч от идеалната.

— Не мога да разбера как така си жив — изразих недоумението си аз. — Защо Ихандим не те пречука?

Виналди сви рамене.

— Не знам, но предполагам, че нашите хора тотално са се объркали. Когато направиха прехода и ме хванаха, първо се опитаха да заловят и теб — между другото ще ти призная, че съм впечатлен от скоростта, с която си способен да се придвижваш, когато ти се наложи — после ме доведоха тук и ме завързаха за това дърво. Разменихме кротко по няколко приказки как аз съм се махнал тогава от Междината, а те неуспели, след това понапляскаха Ниърли, ама някак неохотно, сякаш го правят, защото им е такава ролята, и толкова.

— По-голямата част от времето прекарваха сгушени в групичка ей там — намеси се Ниърли. — Много се караха.

— Нищо ли не ти направиха? — попитах я аз.

— Не. Мисля, че сексът не е най-важното в живота за Ихандим, ако разбираш какво искам да ти кажа. Седяха си там и изглеждаха доста ядосани.

— Може Максен да ги е преебал — предположих аз.

Виналди кимна.

— В малкия им, но побъркан колектив, нещата отиват на зле. Ако питаш мен, сделката е включвала и твоето пленяване.

— Защо? — обърна се към мен Ниърли. — Всички резервни са били в ръцете им. Защо ти има зъб този човек?

— Джек знае — подметна Виналди. — Нали, Джек?

Изгледах го гневно и отбягнах погледа на Ниърли. Корабът бавно кръжеше над поляната, предоставяйки ми по-удобен обект за наблюдение. Ратчет плавно приземи в центъра и извади две телескопични стойки, за да го задържи в право положение.

Виналди го изгледа и изненадващо се изсмя — звук, рядко чуван в Междината. После поклати глава с възхищение.

— Ще си призная, че донякъде очаквах да се видим пак, Джек, при това скоро, а не в бъдеще неопределено, но… бога ми, ти надмина дори себе си! Как успя да намериш боен кораб, да го ремонтираш и — това вече наистина е върхът! — да полетиш с него?

— Знаеш основния ми метод на действие — скромно обясних аз. — Тъп, щур късмет.

Виналди в никакъв случай не изглеждаше убеден, но аз не му предложих друго обяснение.

— И какво ще правим сега? — зададе главния въпрос Ниърли. — Искам да кажа, всичко наистина беше страхотно, но честно казано, иска ми се да се махна веднага.

— Нямам идея — охладих я аз. — Можем да останем тук и да прекараме ужасно, а можем да отидем на друго място и да прекараме кошмарно. Кое от двете ли? Ще ви призная, че ми е абсолютно безразлично.