За подмяна

Когато прелетяхме над селото, разбрах със сигурност, че се движим накъдето трябва. Сивите сенки без забавяне минаха като поток през колибите и се събраха от другата страна на селото. Понякога ми се струваше, че образуват едно цяло, друг път ми изглеждаха като неизброимо множество, но те се носеха напред, увличайки ни в могъщия си ход.

— Започвам да получавам сигнали в инфрачервената област — съобщи Ратчет и аз се успокоих, че накрая ще ги намерим.

— Окей — казах аз. — Приготви се.

— Какво оръжие имаш предвид?

— Всичко, с което разполагаме.

Тук разстоянията между дърветата бяха значително по-големи, на някои места по цели пет крачки. Това даде възможност на Ратчет да увеличи скоростта и не след дълго престанах да различавам подробностите в стрелкащата се под нас картина. Въпреки това не успяхме да изпреварим децата. Колкото и бързо да летяхме, те си оставаха отпред… до един момент, когато просто изчезнаха и гората опустя.

Извиках на Ратчет да намали и той веднага се подчини. Скоростта падна толкова рязко, че едва не се размазах върху предното стъкло.

— Къде са? Виждаш ли ги някъде?

— Не. Но пред нас има малък хълм. Може да са зад него.

— Заобиколи максимално тихо — заповядах аз. Знаех, че сигурно има и по-технически термини да изразя желанието си, но като пехотинец нямах представа какви биха могли да бъдат. Думите „стреляй“ и „бягай“ изчерпваха цялото богатство на тактическите ми умения.

Корабът буквално запълзя напред, което ми даде възможност да забележа, че няма и следа от опасната светлина. Надявах се, че са били тук през цялото време. Ратчет приближи кораба до дърветата. Корпусът вибрираше от напрежение, а аз се чувствах като в мозъка на дебнеща котка.

Но след това се сетих: намирах се в машина и нещо не правехме както трябва. Това не беше някакъв филм, в който хората, кой знае защо, не забелязват преследвачите си, докато те не увиснат над главите им.

— Разбира се, че ще ни чуят — извиках аз повече на себе си, отколкото на Ратчет. — Давай, просто влез!

Ратчет като че ли бе очаквал командата ми, защото корабът се хвърли напред, преди да бях довършил фразата си. Ускорихме толкова рязко, че поднесохме на завоя. Коланите ми попречиха да се свлека на пода, така че останах да гледам, приковал поглед през илюминатора.

За миг зърнах Ниърли и Виналди и ми се стори, че са приковани към дърветата. Както и Ихандим, който държеше Суедж за едната ръка и гледаше право към нас. Видях още няколко войници в разчистеното от дървета място — единият със сигурност беше Жуаджи. Това беше всичко, което имах възможност да забележа, преди куршумите да зачаткат по кораба, а един дори проникна през счупения прозорец и се заби в стената зад мен.

Ратчет хвърли машината право към поляната и остро зави. Установих, че няма да мога да стрелям през дупката в илюминатора, без да рискувам сам да бъда застрелян, следователно всичко беше извън моя контрол.

— Убий всеки, когото можеш — заповядах аз. — Без Суедж и двамата, приковани на дърветата.

Корабът изрева от усилието на двигателите и буквално се изправи на опашката си. После пикира в бръснещ полет. Импулсните картечници засвяткаха в онзи огън, от който жителите на Междината не можеха да оцелеят. На екрана на мониторите видях един от войниците да пада, улучен право в гърба от оранжева игла светлина.

„На добър път“ — пожелах му аз.

Корабът прелетя на метри от Ниърли и за част от секундата мярнах лицето ѝ — гледаше ужасена, но още беше жива. За пръв път в живота си почувствах желание да благодаря на Бога лично, но веднага се сетих, че знам адреса на електронната му поща.

Над другия край на поляната Ратчет отново зави с оглушителен рев на двигателите, спусна се още по-ниско и този път намали скоростта. Петимата останали войници се спасяваха на бегом, не хаотично, а запазвайки бойния си ред. Ихандим и още един войник държаха Суедж за ръцете и я влачеха след себе си. Жуаджи и други двама тичаха, отдалечавайки се от нас, но се обръщаха, за да изстрелят откоси към кораба. Редуваха се, така че бяхме под непрекъснат обстрел. Шумът беше като от тенекиена кутия от сухари, оставена под градушка. Инстинктивно се навеждах и ми се искаше направо да се просна за по-сигурно на пода, но не можех — трябваше да видя как ще завърши всичко това. Около мен беше посипано с натрошено стъкло, а във въздуха свистяха рикошети. Ставаше все по-горещо — явен сигнал, че някаква част на кораба се бе подпалила. Изключих всичко това от съзнанието си и се концентрирах върху атаката на Ратчет срещу бягащите мъже.

Все пак намерих секунда за злорадство — „Не очаквахте да се върна с боен кораб, нали, момчета?“ — но в следващия момент забелязах, че става нещо лошо. Войниците тичаха през гората, запазвайки сложното си подреждане, но се насочваха към места, където дърветата бяха превалено нагъсто, за да може корабът да ги последва. Най-лошото обаче бе, че телата им започваха да избледняват.

— Бързо! — изкрещях на Ратчет. — Ще извършат преход!