За подмяна

— Първоначална проверка след включване на захранването приключена — чу се глас и аз едва не подскочих от страх. Диво се огледах, за да видя кой е проговорил. В кабината нямаше никого, но малката камера в единия от ъглите на тавана неочаквано се завъртя и насочи мънистото на обектива си към мен. В следващия миг индикаторите по цялата широчина на контролния панел едновременно светнаха.

И гласът изрече втората си фраза:

— Здравей, Джек.

Мозъкът ми направи позорен опит да изпълзи навън през ушите.

— Ах, да те…! — изпъшках в мига, в който възстанових дишането си. — Откъде знаеш как се казвам?

— Аз съм Ратчет, Джек — спокойно ме уведоми гласът.

— Ратчет!? — И мозъкът ми отново поиска да се евакуира, вероятно разчитайки да намери друго място, където животът би изглеждал по-приемливо обясним. Обмислих идеята да запуша ушите си и да му отнема пътищата за отстъпление, после се досетих, че по този начин не бих могъл да чувам нищо.

— Да. Радвам се да те видя отново. Досещам се, че сме в Междината. — Камерата леко избръмча, но понеже не се отмести, се досетих, че фокусира едър план върху лицето ми. — Зениците ти са се свили. Пак ли започна да вземаш рапт?

— Я заеби това! — изръмжах аз. — Няма значение какво съм или не съм започнал пак. Ти какво правиш тук?

— Не знам — каза Ратчет. — Мога само да предположа, че ти си ме донесъл.

— Да — съгласих се аз. — Явно точно това съм направил. Но как се озова в чантата ми? Нали беше във Фермата, когато я напуснахме.

— Тогава се бях инсталирал на резервния процесор. След като се разбра, че събитията във Фермата едва ли ще доведат до позитивен завършек, реших да прибера основния си процесор на безопасно място, така че да има вероятност да ме вземеш.

— Защо?

— Не исках да умирам — каза той просто. — Освен това се надявах един ден отново да бъда полезен. Защо си в Междината?

— О, боже! — въздъхнах аз. — Това е дълга история. Но как така изведнъж се оказа, че ти си в състояние да управляваш този кораб?

— Това е основното ми предназначение, Джек. Не точно този кораб, но друг като него. В края на войната всички процесори бяха демонтирани. Арлонд Максен ги изкупи за свои цели и така се озовах във Фермата.

— Ти си бил боен дроид!?

— Да, точно това бях.

Забих поглед в камерата. В главата ми се носеше вихрушка от мисли, стрелкаха се образи на обсипани с белези компютри, захванали се с управление на движението и прецизно определяне моментната мощност на електронни тестери из цялата страна. Да, това би могло да обясни доста неща.

— Защо не ми каза? Знаеше, че съм Светлоок. Защо не ми каза, че и ти си бил тук?

— Не си ме питал… не че бих ти признал, ако го бе направил. Мисля, че когато бяхме заедно, последното нещо, от което би имал нужда, бяха спомени за войната. А и не се налагаше.

— Боже Господи — бавно изрекох аз. — Значи затова беше толкова безсмислено мощен. И толкова странен.

— В смисъл… различен от теб? — поиска да уточни Ратчет и изведнъж осъзнах колко ми беше липсвал.

След това си спомних в каква ситуация се бях натресъл и за ролята ми в нея, и ме обхвана паника.

— Виж какво. — Погледнах към камерата. — Странно или не, но ние се нуждаем от помощта ти.

Глава 17

Трябваха ми само няколко минути, за да разкажа на Ратчет най-важното. През цялото това време чувах различни прещраквания и избръмчавания, докато компютърът извършваше проверките на реактивната система на кораба и детекторите на близост с околни предмети. Той дори се опита да приготви кафе в камбуза, но смляното кафе бе толкова мухлясало, че предпочетох да се задоволя с чаша топла вода. За нещастие липсваха продукти, за да направи един-два сандвича.

— Просто няма как да намеря тези хора — каза накрая Ратчет. — От думите ти излиза, че биха могли да бъдат където и да е, а ти даже не знаеш как сте се пренесли тук.

— Дявол да го вземе! — извиках аз. — Не можем ли… и аз не знам… да обикаляме, докато се натъкнем на тях?

— Междината е безкрайна, Джек, защото междините между хората са винаги толкова широки, че няма как да се прекосят. Претърсването на безкрайно пространство би отнело…

— Страшно много време. Добре, разбрах. Почакай малко… а можеш ли да локализираш сигнала на трейсър?

— Мога. Не от спътник, защото тук такива няма, но мога да засека импулсите на преносимо устройство. Защо?

— Може би онзи, който монтирахме на Жуаджи, е все още на него — обясних аз. — Хайде да тръгваме.

Пристегнах се на пилотската седалка. Двигателите мощно се включиха за живот, аз се замислих дали не е дошъл моментът да взема рапт, после, сякаш отдавайки дължимото на куража, който се бях опитал да проявя пак тук, само че преди години, реших да остана чист.

Ревът на двигателите постепенно се засили, после отново отслабна, сякаш системата налучкваше необходимия режим. Корабът плавно се изправи и се откъсна от земята.

Признавам, изкрещях от възторг. Не можах да се сдържа. Какво удоволствие!