За подмяна

Почувствах нещо подозрително близко до носталгия. Всяко листче хартия пред погледа ми носеше символа на войната в горния си десен ъгъл. Колко време бе минало от последния път, когато бях виждал този знак! Той събуди спомените за стотиците некадърни разпореждания и грешни команди, всяка преписвана от Управлението толкова много пъти, че към края бе загубила и малкото смисъл, вложен в нея. Колко ли се бяха забавлявали генералите — седнали в удобните си кресла там, в реалния свят — да насочват действията на изплашените си войници, които се намират безкрайно далече от тях? Беше им се удала възможност, която отдавна не бяха имали. Когато хората бяха започнали да се съдят един друг за нанесени рани и повреда на личната собственост по време на въоръжен сблъсък, правителствата бяха започнали да избягват военните конфликти винаги, когато бе възможно. Те се бяха оказали убийствено скъпи, защото по правило се израждаха в хиляди съдебни битки. Много често войниците не можеха да вземат участие във важни военни операции, понеже се оказваха призовани да дават свидетелски показания или трябваше да се консултират със своите прес агенти. Войната се бе превърнала в скъпоструващ разкош.

Но не и войната в Междината. Селяните не бяха проявили никакъв интерес към защита на правата си в съда — единственото, което ги вълнуваше, бе да унищожат расата, нападнала тяхната земя. Беше война от стария тип и на генералите дори не се наложи да осигуряват чували за убитите, понеже когато войниците им загинеха, телата им изчезваха. Загубих страшно много приятели, но най-тежкото бе, че от мига, в който умираха, ние разполагахме с някакви си две минути, преди да изчезнат, абсорбирани в тъканта на Междината.

Седнах в креслото на пилота. Окей, бях намерил боен кораб. И какво сега?

Децата ме бяха довели тук с цел, но нямах представа каква би могла да е тя. Не можех да полетя с това нещо, не знаех дори откъде да започна. Пултът изглеждаше абсолютно безжизнен. За мен тази машина бе все едно мъртва. Единствената полза, която виждах от нея, бе евентуално да се скрия вътре, след като свършех рапта.

Прекарах поглед по изгасналите индикатори и забелязах едно място, откъдето нещо очевидно липсваше. Върху панела над празен отвор се четеше надпис IQ. По средата имаше насочващи лайстни, а в дъното се виждаше двойна редица от пластинки на притискащи контакти. Изглеждаха здрави — макар че какво от това?

През счупения прозорец полъхна ветрец и аз погледнах навън. Мъглата все още просветваше сред дърветата, но всичко бе спокойно. Това определено бе най-дългият период на спокойствие, който бях преживявал някога в Междината. Може би нещата сега бяха по-различни, а може би всичко се дължеше на рапта. Не се чувствах точно така. По-скоро бях изморен и ми се повдигаше — познатата история на отзвучаващия ефект от наркотика. Може би беше време да си инжектирам следващата доза, преди да се е случило нещо непоправимо, но някак не ми се искаше. Има такова нещо като пресищане от удоволствия. Направих компромис с цигара, разсъждавайки, че едва ли има нещо, което не бих дал в този момент за чаша кафе.

Опитвах се да не мисля за Ниърли, Суедж и Виналди, както и за резервните впрочем, мъчех се да намеря нещо, с което да ангажирам мозъка си, докато чакам подсъзнанието ми да излезе с може би някакъв абсурден план. То обаче капризничеше с тази проклета чаша кафе — сигурно по този начин искаше да ми подскаже, че ако се добера до кафе, мозъкът ми ще има шанс да се проясни достатъчно, за да предложи нещо.

Кафе. Дайте ми чаша кафе! Буквално го подушвах и имах чувството, че усещам приятната му горчивина върху небцето си.

„Кафе — мислех си аз. — Кафе…“ И изведнъж…

Ратчет.

В джоба на сакото ми имаше предмет, който бях мъкнал със себе си през последните два дни, без да си спомня за него — предмет, който имаше нещо общо с компютрите, но не беше RAM. Извадих го.

Прекарах пръсти по него и осъзнах, че чипът, който Ратчет ми бе пъхнал незабелязано в чантата по време на последните ми минути във Фермата, беше с подходящ размер, за да влезе в отвора IQ. Може би числото „128“ върху него бе кодов идентификатор, а защо не и сериен номер на устройства, пуснати в малка партида, вместо някаква мерна единица. И може би това IQ11 се отнасяше до интелект… като този на процесор.

Сложих чипа пред мен и намръщено го изгледах. След това бавно го наместих върху насочващите лайстни с номера нагоре. Бутнах го навътре и усетих как контактните му площадки проникват между пластинките. Влезе идеално.

Нищо не се случи. Изчаках минутка — допушвах цигарата си и се чувствах пълен глупак. Разбира се, че чипът нямаше нищо общо с един боен кораб. Как бе възможно? За нещастие това ме оставяше все така седнал в тази археологическа находка, без никаква идея какво да правя и без повече време за размишления. Смачках фаса на пода, реших, че трябва да стана, да изляза и като пиле без глава да се втурна из гората.