За подмяна

Вгледах се в нея, опитвайки се да реша как да постъпя. Безсмислено беше да бягам — щом ме бяха видели, значи ме бяха видели. Бях успял да надбягам Ихандим и Жуаджи главно защото те не се бяха материализирали напълно, когато ги бях забелязал. Както и защото мога да бягам като дявол, когато сфинктерът ми панически се е стегнал и когато имам добра преднина. В момента обаче бях абсолютно сигурен, че онова, което стоеше до скалата, може да ме настигне преди да съм направил и няколко крачки.

Така че предпазливо се доизправих в по-достойна поза и пристъпих напред. Фигурката кимна окуражително, но остана, където си беше. Изчакваше.

Реших, че няма какво толкова да губя и че едва ли има съществено значение дали ще посрещна съдбата си очи в очи, или тя ще ме настигне в гръб.

Нещото действително се оказа малко, така че трябваше да се приближа на няколко крачки до него, преди под потрепкващата светлина да ми се стори, че ми е познато. Всъщност първоначално не видях фигура, а по-скоро зона в пространството, по-тъмна от заобикалящия я контур — сякаш… сякаш присъствието ѝ в този свят се ограничаваше с това да хвърли сянка в него.

Но в един момент тъмнината се фокусира в момче — около десетгодишно и облечено в характерния за момчетата от Междината странен конгломерат от парцали и препаски.

То ми се усмихна и ми подаде ръка. Изгледах я. Строгото изглеждане бе максималното физическо усилие, на което бях способен поне засега. Когато осъзнах, че то очаква от мен да я стисна, отстъпих крачка назад, уверен, че става дума или за някаква клопка, или за най-обикновена халюцинация. Децата на Междината не са нематериални като селяните. Те изглеждат напълно истински… или почти. Можеш да ги видиш, дори да ги хванеш, което… всъщност повярвайте ми — е възможно. Но това тук стоеше по начин, който според мен издаваше, че нещо не е наред.

Детето нито каза нещо, нито направи опит да скъси дистанцията между двама ни. Стоеше си и търпеливо чакаше най-сетне да реша какво ще правя. Точно това ме накара да допусна, че може би не става дума за клопка — или че ако е капан, той е прекалено коварен за мен, за да му устоя. Така че плахо протегнах ръка в отговор.

Не успях точно да определя момента, в който двете ни ръце се срещнаха, защото неговата бе толкова тъничка и направена като че ли от дим, но след малко тя се втвърди и стисна моята. Имах чувството, че държа шепа вода с температура над телесната, което по странен начин ми припомни за първия път, когато бях хванал Суедж за ръката, за да я изведа от тунела във Фермата.

Момчето се обърна и с кимване ми показа, че трябва да го последвам. Поех дъх, попитах се какво ли, по дяволите, ме очаква и дали ще боли много, и позволих да бъда поведен.

Тръгнахме нанякъде. В главата ми нямаше никакви мисли. Бях способен единствено да наблюдавам и да чакам онова, което предстоеше да се случи. Децата на Междината не идват сами при непознати, освен ако нямат избор. Не можех да си представя какво бе накарало това момче да се обърне към мен, още по-малко имах представа накъде отиваме.

Оказа се, че просто заобикаляме могилката. Когато се озовахме от другата ѝ страна, момчето спря и ме погледна. Направи жест с едната си ръка и се извърна. Вдигнах поглед, за да видя накъде сочи.

Сигурно бяха над двеста, а може би и повече. Първите няколко секунди ми изглеждаха безчет, защото ми се стори, че се простират в гората мили наред, като камъчета по морския бряг. После видях, че стигат само до границата на светлината — не повече от петдесетина крачки от мен.

Пред мен имаше група деца на Междината и всички стояха неподвижно под синкавата светлина. Редица след редица, едва различими, почти безтелесни, те си бяха тук и до едно мълчаливо ме съзерцаваха. Отзад нещо тихо изшумоля, обърнах се и видях, че зад нас безшумно се е събрала втора група — почти същата на брой.

Сега вече — поне доколкото можех да видя — бях заобиколен отвсякъде от смълчани деца.

Нямах спомен да съм виждал в Междината повече от три деца накуп — те идваха и си отиваха на съвсем малки групички. По време на войната така и не успяхме да решим дали представляват селяните на младини. Сред нас имаше такива, които бяха убедени, че става дума за напълно различни същества. Аз самият често се питах дали селяните изобщо са хора, или са полувеществена форма на нашия начин да интерпретираме друго явление, символи на мислите в мозъка на Междината. По тази логика децата трябваше да бъдат различни, „по-млади“ мисли. Ясно бе, че представляват някаква младост, а това правеше войната още по-неприемлива. Така мислех още тогава — мисли на един млад наркоман. А след раждането на Анжела започнах още по-силно да вярвам, че съм бил прав.

По цялата група премина раздвижване. Най-близките от първите редици направиха на бегом няколко крачки към мен и спряха до самите ми крака. Другите зад тях се притиснаха по-наблизо и миг преди да изкрещя ужасено, разбрах какво става. Децата ме поздравяваха… и то като свой приятел.