За подмяна

Лежахме и говорехме — тя бе сложила глава на гърдите ми, а аз я бях прегърнал през раменете. Неизбежното се случи бавно и неочаквано и ние го проследихме да приближава, докато накрая устните ни се докоснаха предпазливо, ръцете ни вече не така случайно се срещнаха пак, после лицата и накрая телата ни. Малко озадачени — все пак бяхме стари приятели — ние се любихме без задръжки, след това се отпуснахме един до друг голи и топли — пак приятели. След малко, с нов ентусиазъм, повторихме всичко, смеейки се и бъбрейки, както го бяхме правили винаги, и после заспахме изнемощели под скалния навес.

Събудихме се час по-късно от първите капки дъжд. Дъждът се засили, но ние останахме под него прегърнати, смеейки си и шепнейки вече не помня какво.

На сутринта преджапахме водата обратно ръка за ръка и това беше всичко. Видях Фий няколко пъти след това все в Ню Ричмънд, но вече бяхме само приятели и никога не говорихме за онази нощ. Е, понякога замълчавахме и съм сигурен, че мислехме за едно и също, но взаимната ни лоялност беше над всичко. Нещата си останаха такива, за да се стигне до розата, която сложих върху капака на ковчега ѝ, запечатан, защото прекрасната ѝ глава беше пръсната на парчета от мина, изстреляна по ресторанта, в който се бе хранила, при атака срещу главатар на местна банда, за чието съществуване тя така и не бе подозирала.

Краят на историята за мен дойде, когато се качих в един публичен дом на 67-и, за да забия три куршума в главата на мъжа, платил атаката. Макар че сигурно бъркам, историята не отшумя толкова бързо — ехото от нея се долавяше във всичките неща, които така и не казах на Хена, в събужданията ми по места, в които нямах спомен как съм попаднал, и във факта, че в крайна сметка дори Анжела се оказа безсилна да съхрани брака ми или да върне смисъла в живота ми.

Втората интервенция беше случаят Виналди, отнел по-голямата част от последната ми година като полицай. Тогава вече бях лейтенант и не мога да кажа, че се занимавах с неща, които ми бяха работа. Това ми е, така да се каже, стар навик. Мисля, че се захванах с Виналди, защото изпитвах нужда да бъда прав в нещо, да върша дело, благословено с моралност и добропорядъчност — понятия, нямащи нищо общо с целия ми останал живот.

В онези дни Виналди беше от надигащите глава бандити и още бе много далеч от това да бъде обявен за кръстник, както се бе случило, докато бях във Фермата. Издигането му обаче бе необяснимо метеоритно поне за мен и можеше да бъде възможно само ако голяма част от полицията директно го подкрепяше. Реших, че ще разкрия пред всички, пред целия град, какво точно се върши в Ню Ричмънд. Тогава, мисля, бях стигнал до фазата, когато не вярвах на града, точно така, както не вярвах и на сърцето си. Фий бе мъртва от три години, а бракът ми с Хена се бе вкаменил в смес от вежливост и топлина. С други думи, не беше чак толкова зле, но не и достатъчно добре за мен. Вече не помнех мечтите си и със сигурност не знаех защо съм нещастен с онова, което имах. Според мен най-сетне бях осъзнал, че съм женен.

Кампанията срещу Виналди бе като заместител на истинския живот — нищо повече — и аз се захванах за нея с фанатизма на прокълнат.

По-точно казано, опитах се да създам втора полиция в полицията, действаща под прикритието на официалната. Вербувах за идеята малкото колеги, на които знаех, че мога да се доверя без уговорки. Името на Мал бе сред първите в списъка. Той беше сержант с тясна специалност убийствата на проститутки с обезобразявания на тялото. Беше се преситил от гадостите в Междината, така че без проблем ги понасяше в реалния свят, и бе безкомпромисен, когато опреше до преследване на виновник. А след като стана един от „посветените“, оказа се, че има невероятната дарба да открива кой в полицията помага на Джони Виналди да извърши по-бързо прехода от дребен уличен гамен до криминален барон. Другите докладваха на него, а той докладваше на мен. Аз не докладвах никому — нито в участъка, нито никъде. Поддържах високо ниво на разкриваемост на убийствата, така че никой не си пъхаше носа, за да се осведоми с какво се занимавам в свободното си време, още повече че вече бях станал поклонник на рапта, поради което началниците ме смятаха за напълно безобиден.

След излизането от Междината бях вземал рапт много нерегулярно, но през последните години нещата бяха позагрубели и аз отчаяно търсех нещо, което да ми изчисти главата — достатъчно силно, за да ми помогне да спра навреме. Специално аз бях пристрастен към рапта, заради чувството на страх, което той вселяваше в мен, но малко по малко, съвсем незабелязано, се оказа, че се нуждая от все повече и повече. Живот без страх не е живот, а в сърцето на моя живот — там, където стоеше Хена, — нямаше нищо, от което да се страхувам.