За подмяна

Знаех също, че макар да се женя за Хена, тя не е онази жена, макар че би следвало да бъде. Ожених се за нея все пак. Направих го, защото тя искаше и защото я обичах достатъчно силно, за да не я разочаровам. Не, не искам да добивате впечатление, че ми е било тежко. Хена играеше билярд ужасно, беше много мила с мен и когато изчезна от живота ми, установих, че страшно ми липсва. Смееше се като побъркана, не ме вземаше на сериозно и имаше възможно най-очарователната брадичка. Нищо лошо нямаше в Хена, нито ѝ липсваше нещо съществено — просто тя не беше онази жена и ми се случваше да отида на среща с нея и да очаквам да видя друга. Другата. Онази, която би ме накарала да се страхувам.

Помня взаимно противоречащите си импулси на вина и възбуда, усещането на чужди устни върху моите, когато би трябвало да съм на друго място, и мисля, че онова, което търсех, се криеше някъде в междината посред тези две емоции.

Така и не го намерих. В крайна сметка се появи Анжела и след това нещата се промениха. Все по-рядко се връщах да спя вкъщи, а когато го правех, ме водеше противен прагматизъм. Обичах Анжела с цялото си сърце и част от обяснението бе в това, че виждах толкова много от Хена в нея. Усещах нещо странно: сякаш имаше версия на живота ми, в която не се налагаше да бъда женен, не бе необходимо да упражнявам задължаващата връзка мъж-жена — можех просто да обичам. Анжела не беше дефектната версия на някаква въображаема жена — тя беше идеалната ми дъщеря. В по-голямата си част любовта ни към хората зависи от това как те ни карат да възприемаме самите себе си, и в това отношение Анжела ме караше да се чувствам достоен за обич. Тя имаше навика да застава пред мен, да ме поглежда и внезапно да се хвърля с всичка сила, разперила ръце, очакваща да я хвана. Притисках я до гърдите си, гъделичках я с нос по лицето, с някаква периферна част на съзнанието си усещах, че Хена е наблизо и ми се струваше, че долавям част от нейното щастие и облекчение.

Можех да седя, да ги наблюдавам и да ги слушам как си говорят. В такива моменти се чувствах по-близо до щастието от всеки друг път. Един следобед излязохме на разходка покрай магистралата Блу Ридж до Лексингтън и Анжела намери охлюв, пълзящ върху камък. „Виж“ — извика тя и Хена погледна и ѝ разказа как охлювите носели къщичките си на своите гърбове. Анжела се захласна и тогава някак почувствах, че този разказ тя няма да забрави никога през живота си и на свой ред ще го разкаже на своята дъщеричка, когато му дойде времето.

Онзи ден се почувствах наистина заедно с тях навън на слънцето, в истинския свят, а не в другия — в главата ми. Не знам защо не се промених тогава и защо така и не създадох нещо достойно да се назове живот. Сега ми се струва, че не можах да се преборя с нежеланието си да се обвържа с едно толкова окончателно решение. А може би не знаех как да го направя.

Две неща ми попречиха и първото от тях бе Фий.

Седях една вечер в бара до Портала (Анжела беше на четири годинки) в търсене на информация за убийство по сексуални причини, при което бе умрял някой от 138-и. Вечерта едва започваше и аз бях едва пийнал, когато ме тупнаха по рамото. Обърнах се и видях лице, което ми беше познато.

Жената се усмихна и тогава ми светна: пред мен беше по-възрастната версия не на коя да е, а на самата Фий. Всъщност самата тя. За миг загубих дар слово, а после от главата ми излетяха всички въпроси, които бях дошъл да задам на наркоманите в бара.

Забравих за Хена, за Анжела, за настоящето… за всичко. Три часа аз и Фий стояхме един до друг, докосвахме ръцете и коленете си, надпреварвахме се кой ще си спомни повече епизоди от миналото, онова минало, което и двамата знаехме, че няма как да се върне, но това като че ли нямаше значение за нас. Чувствах, че пелената на годините пада, както пада мръсотия в канализацията, измита от сода каустик, и че тръбите в главата ми за пръв път от толкова време насам са отпушени и чисти.

В десет часа купихме две бутилки за навън, качихме се в колата ми и поехме напосоки из пустошта, за да се озовем незнайно как на брега на езерото Ратклиф. Паркирах до водата и двамата слязохме на разходка, без да спираме да говорим, докато не видяхме малко островче. Добрахме се до него през плитката ледена вода, изследвахме го, изкатерихме се на каменистия му бряг и започнахме да си показваме неща и да им се радваме, както бяхме правили преди много години.

Обиколихме брега, качихме се на по-високо, намерихме малка пещера, по-скоро вдлъбнатина в гръдта на островчето, заслонена от двете страни от каменни издатини. Седнахме там, запалихме по цигара и всеки отпи от своята бутилка вино. Продължихме да говорим за общите ни познати, за събитията от онова време, за прекрасния начин, по който луната обстрелва с лъчите си малките вълнички.