За подмяна

Не търся и извинение — това е непростимо. Но нали точно такава е същността на пороците — независимо дали става дума за алкохолизъм, пристрастявания или обикновена лакомия. Те трябва да бъдат непростими. Душата отпочва война срещу самата себе си и дава разрешения за неща, които смята за нередни — предполагам изтънчена форма на наказание за престъпления, които дори не си спомняме. Така че това, което правим, няма как да не е лошо — какъв би бил смисълът иначе? И какво можеш да направиш със себе си, когато осъзнаваш, че си започнал да правиш неща, за които се презираш? Отговорът е прост: продължаваш да ги правиш. Най-лошото идва, когато хората са склонни да ти простят прегрешенията, легитимизирайки по този начин малката ти частна гражданска война. Мислят си, предполагам, че нямаш избор, че за всичко е виновно нещастното ти детство или че страдаш от някакъв изтънчен културен недъг. Вината е навсякъде другаде, само не в теб. Понякога това е истина, но по-често причината е, че си най-обикновен задник.

За един полицай няма по-лесно от това да изчука нещо свежо. Винаги ще се намери самотна жена, имаща нужда от утеха след обира на апартамента ѝ, или момиче, което намира за страхотно възбуждащо да легне с човек, който би трябвало да бди навън и да лови престъпници… или може би да си бъде у дома при жена си и дъщеря си. Всяка връзка продължаваше по няколко седмици, най-много до месец, след което просто изчезвах. Последваше период, през който бях добър, преструвах се на щастлив, а след това нещата се повтаряха.

Запознах се с Хена благодарение на Мал, когато бях още на двайсет и две и малко след като бях станал полицай. Мал бе направил същото година преди мен и доколкото можех да преценя, харесваше му. И двамата бяхме Светлооки — единствените оцелели от нашия отряд. Бяхме пристигнали в Ню Ричмънд малко след като ни бяха извели — две момчета, пълни с тайни и жадуващи за някакъв живот. Мал бе роден в Роноук, но не желаеше да се връща там. Аз пък просто нямаше къде да се върна. Майка ми вече бе починала от рак, а баща ми бе приключил дребната си сметка с живота по най-достойния за съжаление начин — чрез самоубийство. Никой от градовете, през които бяхме минали, не означаваше нещо повече за мен от останалите, така че отидох в Ню Ричмънд с надеждата да превърна това място в свой дом.

И двамата не можехме да се похвалим с някакво по-специално образование и нямахме семейства, които да ни избутат над престижната граница на 100-ния, но не ни пукаше. Няколко години опитвахме най-различни неща, надявайки се някое от тях да ни спечели за себе си. Бяхме омаяни от града с всичките му възможности, макар дотогава той да се бе отнасял към съществуването ни с пълна апатия. За нас той бе като къща с много стаи и аз исках да вляза във всяка от тях и да я оставя отворена за следващо посещение. Вместо да търся работа, бродех по булевардите, шмугвах се из най-скритите улички, за да почувствам в един момент, че бих могъл да живея тук до края на дните си.

Един ден Мал прецени, че няма какво повече да прави, следователно може да постъпи в полицията. Наблюдавах го през първата година, виждах как работата му все повече го поглъща и накрая заключих, че онова, което прави той, може да бъде интересно и за мен. Може би дори по-интересно, при това по няколко линии, защото познанството с боклуци и отрепки, връзките с побъркани и проституиращи, контактът с кръв и насилие, изглежда, докосваха директно някаква част от вътрешната ми същност. Обещаваше да бъде забавно. Междината бе променила Светлооките по различни начини, а в моя случай аз сякаш бях разцъфтял там. Изтеглянето ми бе въздействало като отнемането на хранителна среда — не нещо, което може да те убие, но чиято липса променя цвета на листата ти. Бях се научил да живея сред страх. Мисълта да стана полицай гъделичкаше тази моя страна едновременно с желанието да не се превръщам в част от обществото. Исках да мога да го наблюдавам отстрани. Така че отидох в Управлението, доказах на практика, че съм в състояние да напиша поне едно от имената си без грешка, и получих в замяна значка и пистолет.

Няколко месеца по-късно се запознах с Хена. Стана по време на едно парти на 110-и. Мал бе уредил да ни поканят — резултат от срещите му по служба с група живеещи над простосмъртните, — така че се облякохме малко по-прилично, скочихме на експресния и се понесохме в търсене на забавление. Не бих казал, че началото на вечерта ми донесе кой знае какви приятни изживявания. Спомням си, че в един момент ми се стори, че сме се натикали в скапан апартамент на лоша улица на 38-и. Може би си внушавах, но реших, че са поканили двама ни с Мал като екзотични плашила. Реагирах по възможно най-конструктивния начин — натрясках се до козирката.