За подмяна

На сивите им личица избиха мълчаливи усмивки — всички до една насочени към мен, — а малките им ръчички се протегнаха да докоснат палтото или ръцете ми. Всичко ставаше в пълна тишина — от тях не долиташе нито звук, макар устите им да се отваряха и затваряха, като че ли те говореха. Чувствах се като заобиколен от облак ефирна влага, която се материализира и дематериализира в ръце, крака, лица. Имаше както момчета, така и момичета — някои малко над десетте, други едва ли не бебета. Тази проява на обич, идваща така скоро след мислите ми, докато ме бе „нямало“, бе колкото неочаквана, толкова и труднопоносима. Сякаш се бях върнал от небитието, само и само за да ми бъде показано какво ми е липсвало.

А може би за да почувствам, че отново мога да го имам.

След малко необикновеният контакт се прекъсна и групата пред мен се разтвори, образувайки пътека. Момчето, което ме бе посрещнало, отново ме поведе напред. Останалите деца се обърнаха в същата посока: явно щяха да ни последват.

Позволих си да погаля неосезаемата сива коса на най-близкото момиченце, стиснах зъби и реших да отида с тях, където пожелаят.

В началото бях помислил, че децата са най-голямата изненада, която Междината ми е приготвила. Само половин час по-късно ми бе доказано, че греша.

Вървяхме през гората, без да говорим — момчето ме водеше, останалите ни следваха. На няколко пъти се извръщах да се убедя, че те още са с нас, и всеки път виждах чезнещата в мрака колона. Теренът оставаше все така каменист и неравен и макар че бе трудно да съм сигурен, струваше ми се, че се изкачваме по лек наклон. Между дърветата бе започнала да се събира гъста мъгла — бяла, мека и определено осветена по необясним начин отвътре.

След малко започнах да различавам различни предмети по земята — оръжие и празни сандъци от амуниции. Предположих, че са разхвърляни останки от войната, но постепенно започнах да се убеждавам, че не е съвсем така. Повечето от въоръжението носеше надписи, идентифициращи го като собственост на американската армия, но имаше отделни единици, които ми изглеждаха съвсем непознати и които несъмнено са били използвани от бойците на Междината. Някои бяха разхвърляни безпорядъчно, но повечето бяха подредени в пирамиди около стволовете на дърветата.

Започнаха да се срещат и по-големи елементи на екипировката: изкаляни раници, изпочупени радиостанции, парчета от едрокалибрено оръжие, набучени под ъгъл в земята като килнати надгробни плочи в изоставено гробище. Децата не им обръщаха никакво внимание. Пред нас в мъглата се появиха още по-мащабни силуети и когато се приближихме достатъчно, за да разбера какво представляват, бях принуден рязко да спра. Децата явно нямаха нищо против и безмълвно проследиха как зяпнал от недоумение отивам до най-близкия предмет.

Беше джип, лек вариант, използван крайно рядко от американската армия по време на военната ѝ кампания тук. По-голямата част от времето се налагаше да ходим пеша, първо, защото в по-голямата си част гората бе доста гъста, и второ, защото дърветата сменяха местоположението си през минута-две. Все пак тук действително бе имало няколко джипа от точно този модел. Повечето бяха запазени за офицерите и ние се шегувахме, че можели да пътуват само на задна скорост. Прекарах ръка по студения метал на капака, избърсвайки влагата по него. Беше огънат около голяма дупка. Формата на поражението и степента на овъгляване по ръба позволяваха да се допусне, че става дума за директно попадение на ракета.

Вгледах се в мъглата и разбрах, че и останалите по-едри силуети сред дърветата също са на някакви превозни средства. Имаше една-две линейки, няколко бронирани мотоциклета, които селяните с лекота се бяха научили да повреждат, и може би още три джипа, повредени в различна степен. Дръпнах задните врати на едната линейка и те се разтвориха с противното изскърцване на ръждясал метал, което прозвуча гротескно силно в тишината. Вътре се виждаше прогнила медицинска екипировка. По време на войната в Междината се бе оказало невъзможно да бъдат използвани удобните предимства на телехирургията, главно защото никакви сигнали не можеха да преминат през границата, така че кабинките за дистанционна хирургия, така популярни в обикновените войни, тук се бяха оказали съвсем безполезни. Наложило се бе да се задоволяваме с тези линейки, но не това бе най-страшното. Страшното бяха обслужващите ги ужасени медици, които по правило бяха надрусани с рапт поне колкото останалите и които тичаха да повръщат в мига, в който помиришеха кръв. Още чувах писъците на хората, проснати в линейките, треперещи и плачещи като онези, надвесени над тях с тресящи се ръце.

Нито едно от превозните средства не изглеждаше използваемо, но не това беше важното. Изненадата бе, че някой бе пътувал из Междината, за да събере и донесе тук цялата тази военна екипировка.

Беше като мемориал, мълчалив паметник, издигнат да напомня за една война, която просто не бе трябвало да се случва.