За подмяна

— Сенди, прибирай се у дома — казах ѝ. — Има сериозна опасност, че този човек се интересува единствено от тялото ти.

Излязох от спалнята, отидох в кухнята на Голсън и се захванах да правя кафе. Беше с аромат на ябълка и канела, но прецених, че ако пуша без прекъсване, ще мога да се преборя с вкуса му. Голсън остана в спалнята, за да проследи в нямо изумление как Сенди безмълвно си събира дрехите и напуска по начин, оставящ известни съмнения в искреността на предполагаемото ѝ разочарование. После затръшна вратата със сила, способна да разтърси града до основите му. Усмихнах се. Всички, които познавах, бяха обречени да постъпват по един и същи начин: прословутият if-then12 цикъл от програмирането, който продължава и продължава, докато не намериш начин да се изтръгнеш от него.

Тъкмо отпивах първата глътка, когато нахлу Голсън.

— Слушай, пич — каза той възмутено, — това беше прекалено. Наистина ти казвам. Добре, вярно, вече си бях направил кефа, но службата е за девет часа и как предлагаш сега да намеря в толкова кратък срок някое свястно маце за компания?

— Нямаш проблем, това е уредено — успокоих го аз.

— Така ли? — Лицето му просветна в надежда. — И коя е тя?

— Аз — обясних му аз. — Сега се обличай.

Глава 20

Великите и добрите, талантливите и важните, каймакът на генния резерв в Ню Ричмънд.

Не, по-скоро нещо съвсем друго. Най-богатите. Макар че сигурно бяха поканени — и пуснати през страничните врати — също така и хора с истински достойнства, колкото да направят панихидата по-интересна за отразяващите я представители на медиите. Все пак на телевизионните журналисти твърдо бе отказан прекият достъп до събитието и сега те тревожно обсъждаха неочаквания развой на нещата във фоайето на етаж 200. Би било хубаво, ако това бе направено в знак на уважение към покойната, но предполагам в случая ставаше дума за ход, предназначен по-скоро да разбуди любопитството им. Камерите и реещите се във въздуха средства за наблюдение чакаха спокойно, но хората, които би трябвало да ги управляват, бяха готови всеки момент да експлодират от възбуда.

Всички останали бяхме помолени да се качим по гигантска спираловидна стълба чак до 203-ти етаж, където ни оставиха да чакаме в зала с размерите на малка европейска страна. Някой спомена, че това било преддверието на параклиса. Помещението бе високо два етажа, а таванът бе боядисан в стила на Сикстинската капела. Дело на най-големите майстори по Западното крайбрежие, историята възвеличаваше изпълненията на най-големия от всички герои — Бог. Религията никога не бе губила популярността си сред богатите, може би защото предлагаше най-лесния достъпен за тях начин да имитират смиреност. Всички около мен без никакво изключение, а те бяха сред най-обезпечените в Ню Ричмънд, стояха и полагаха максимални усилия да не им личи как си задават въпроса колко ли е струвал разкошът да поръчаш изографисването върху тавани на комикс с размер миля на миля. Залата би изглеждала полупразна дори и с пет хиляди души в нея, така че всеки в групичката от около четири-петстотин, които се бяхме сгушили в средата, бе обречен да прецени истинското си положение в обществото и да осъзнае нищожеството си пред човека, притежаващ всичко това.

Двамата с Голсън стояхме в края. Не че държах на компанията му — просто нямаше къде другаде да отида. Не разполагах с никакъв план. Чаках да видя какво мога да направя.

Хората непосредствено край мен шепнеха нещо в очакване. Голсън беше захласнат, но си позволяваше да хвърля погледи към тълпата знаменитости с почти религиозна богобоязлива почтителност. Виждах, че това наистина са неговите богове: сбръчкани старци и обаятелни младежи, всички несъмнено богати и четириизмерни с положението си в обществото. Нямаше човек без престижните интелигентни маркери с цена на ръкавите, тръбящи стойности, способни да поразят всеки, на когото му пука. Ако съдех по повечето изражения, имаше доста такива хора. Малцина бяха пренебрегналите това публично известяване на собствената състоятелност и останалите гости се чудеха дали обяснението е, че техните дрехи са малко по-евтини от тези на околните, или защото са много по-скъпи. Ако се съдеше по смръщените вежди на тези край мен, не бе никак лесно да се направи правилният извод. Аз специално нямах нищо против богатите, абсолютно нищо. Може би единственото ми възражение към тях беше, че са страшно скучни.

Не бях имал никакъв проблем с минаването през охраната. Имах известни опасения, че снимката ми е раздадена на когото трябва, но нито един не ме погледна втори път. Придружавах човек с истинска покана, бях мъртъв и следователно не можех да бъда заплаха. Голсън не беше особено щастлив от развоя на събитията, но аз се опитах да го успокоя, че моята компания не само няма да навреди на репутацията му, ами така ще има много по-голям шанс да забърше нещо завързано по време на приема след службата. Не беше много сигурен какво точно му казвам, но настроението му все пак се подобри.