За подмяна

Не видях в тълпата никой, който би могъл да се превърне в проблем за мен, но и не бях очаквал да видя. Бях помолил Виналди да не надига глава поне до следобеда, Максен едва ли щеше да се появи преди службата, когато се предвиждаше да произнесе траурно слово в памет на убитото момиче, а Ихандим и събратята му не бяха достатъчно представителни, за да бъдат допуснати в близост до централната сцена по време на подобно събитие. Нямах никакво съмнение, че те се навъртат наблизо, но докато бях под прикритието на тълпата, нямаше от какво да се опасявам. Засега.

След около половин час забелязах, че в далечния край на групата гости става нещо, и когато се взрях, установих, че Йоланда Максен съпровожда жената, чийто образ бях запомнил от поканата до Голсън. Това бе Форма Ричардсън, майка на покойната, и Йоланда я представяше на гостите. Запалих цигара, предизвиквайки раздразнението на близкостоящите, и проследих церемонията с поглед. Голсън се бе запилял някъде, явно тръгнал да огледа обстановката.

Нещо в лицето на Йоланда Максен ме накара да се вгледам по-внимателно: вместо очаквания триумф или поне някакво показно съчувствие, чертите ѝ изглеждаха мъртви и кухи. От своя страна госпожа Ричардсън явно не познаваше почти никой от хората, на които я представяха. Не скръбта, а Максенови бяха станали причина тук да дойдат хора, които искаха да се покажат, а не такива, които бяха имали някакво отношение към Луела Ричардсън. Когато забелязах една двойка на средна възраст да се обръща с погнуса след докосването до отпуснатата ръка на Форма — очевидно не желаеха нейното нещастие да им развали прекарването — не издържах и се загледах в тавана.

Точно над мен бе илюстрирано някакво библейско събитие. Не означаваше нищо за мен, а предполагам и за останалите. Тези неща бяха престанали да бъдат модерни. Религията все още означаваше нещо за нас, но сега имахме и кода — две неща, символи на събития, развиващи се в светове, съвсем близки до нашия. Едно време беззаветно вярвахме в невидимия Бог, сега повече вярвахме в потоците електрони, носещи се из пространства, прекалено малки, за да можем да ги видим с очите си. Подобно обръщане към неосезаемото доказваше, че в хората има нещо, което налага да държим необяснимото дълбоко в сърцето си и да се надяваме, че съществува неуловима сила, способна да оформя съдбите ни. Изглежда, винаги ще имаме нужда от места без път към тях.

Бог, код, нашите съзнания. Не знам дали просто най-сетне не трябва да прочетем инструкциите за работа.

Гледах тавана, докато той не започна да избледнява, и тогава на негово място в главата ми се появиха неканени образи. Лицето на Хена, после на Анжела и най-сетне това на Шели Латоя. Нейното като че ли избледня най-бавно и трябваше отново да изживея спомена от начина, по който ме бе погледнала, когато ѝ бях предложил лесното разрешение на угризенията от прибирането на парите на мъртвата ѝ сестра. На нейно място се появи момиче, което не бях виждал живо — Луела Ричардсън. Малко странно, но образът в главата ми бе по-различен от онзи на снимката, показана ми от Голсън, сякаш я виждах под различен ъгъл на светлината.

Накрая видях Суедж, но не бе тъжна — смееше се.

Нисък звук ме информира за разтварянето на двете огромни врати в дъното на необятната зала. Входът за параклиса, както и можеше да се очаква, бе максимално далеч от мястото, където чакахме, за да се подчертае за пореден път в колко голямо помещение се намираме. Изненадващо бе, че досега не ни бяха подложили на още едно-две унижаващи достойнството изживявания, като например хапки от силикон или умален модел на Млечния път, изработен от редки диаманти. А може би и на тези неща щеше да им дойде времето, примерно след службата. Ако беше така, аз никога нямаше да ги видя.

Защото когато тръгнах заедно с другите опечалени по дългия път през залата, знаех какво ще направя. Щях да дръпна воала от Максен, за да покажа на присъстващите, че дори хора, изтъкани от светлина, са способни на тежък грях.

Докато вървяхме, забелязах сред тълпата началника на полицията Маколи, който скромно се държеше по-назад. От всички поканени той единствен можеше да ме познае. За щастие беше прекалено зает да убеждава в нещо някаква знаменитост, за да има време да погледне към мен. Когато влязохме в параклиса, се позадържах и така седнах на крайно място на една от последните редици столове. Параклисът беше изненадващо малък и полутъмен. Капацитетът му бе горе-долу колкото да събере поканените. По временната суматоха отпред можех не толкова да видя, а по-скоро да се досетя, че гостите се надпреварват кой да заеме най-добрите места, но аз специално усещах странна дистанцираност. Съзнанието ми беше започнало да се изтегля обратно в главата ми, в онова вътрешно пространство, където цареше спокойствие.