За подмяна

Спуснах се на бегом три етажа. Краката ми се движеха като на навита механична играчка. Напуснах стълбищната шахта през някаква врата на 197-и етаж. Спрях се в нерешителност, затруднен да реша какво да предприема по-нататък. Очевидният отговор бе най-близкият експресен асансьор, но трябваше да имам предвид, че ако Ихандим е тръгнал по петите ми, несъмнено се е погрижил за тази очевидна възможност.

Не можех да измисля нищо. Главата ми бе празна. Времето течеше. Втурнах се към асансьора.

197-и би изглеждал като Райската градина, ако навремето бяха имали достъп до наноторове. Прелетях като вихрушка по централната алея на парка, минавайки покрай храсти така изкусно подкастрени, че сигурно им бяха дали правото да гласуват. Избягнах в последния момент групичка излезли на разходка старци, добрах се до асансьора, влязох в кабинката и натиснах бутона.

Спрях на 160-и и изчаках няколко секунди, готов да чуя пукотевица или да ми се случи нещо също толкова кофти. Но понеже не се появи никой, надникнах през вратата и разбрах, че съм на един от пазарните етажи. Пред мен се простираше улица, чезнеща в източна посока. Знаех, че на около половин миля оттук трябва да има друг експресен асансьор, който би следвало да ме свали по-надолу.

Затичах се накъдето мислех, че трябва, като се стараех да държа главата си вдигната, отчасти за да не се блъскам в пазаруващите, но повече с надеждата, че така ще облекча достъпа на кислород до дробовете си. Хората ме гледаха с откровено недоумение. При тяхното богатство, когато им се тичаше, сигурно си наемаха някой, който да се мъчи вместо тях.

След минута-две разбрах, че съм избрал погрешна посока, така че завих на първата пресечка и излязох на друга търговска улица. Бях насочил вниманието си изцяло върху въпроса какво да правя като сляза от следващия асансьор и точно затова не забелязах Жуаджи преди разстоянието между нас да бе станало под петдесет метра.

Той се носеше на пълна скорост също като мен — истинско олицетворение на побеснял човек. По бузата му се стичаше кръв, а тичането му бе затруднено от провлачването на единия му крак. Кожата му изглеждаше като че ли бе прекарал години под земята. Нито едно от тези неща не бе в състояние да му попречи да свали метнатата през рамо ловджийска пушка и да стреля напосоки към мен през тълпата.

Разнесоха с писъци и няколко души паднаха, но в този момент аз зърнах малка уличка между сладкарница за сладолед и скъп бижутериен магазин и се хвърлих без замисляне в нея. Зад гърба ми се разнесе нов оглушителен изстрел и ако се съдеше по лицето на младата жена, покрай която минах, изглежда, ме преследваха силите на Ада. Самият аз не счетох за нужно да се оглеждам. Прецених, че ако ме хванат, няма начин да не разбера.

И тогава Бог ми подхвърли кокал под формата на някакъв нещастник на мотоциклет. Той бавно пърпореше по уличката и се пъчеше пред излезлите да позяпат кискащи се млади момичета, никое от които не би могло дори да мечтае да пазарува на „Индиго Драйв“. Свалих го от седалката с такава скорост, че предполагам и до днес не е разбрал какво точно му се случи, скочих на неговото място, дадох газ и с рев на мощния двигател се понесох по улицата, без да свалям пръст от бутона на клаксона. Тълпите пазаруващи се разтваряха пред мен, така че без инциденти профучах покрай хора, ококорили очи като пълни луни.

„Не се безпокойте за мен — умолявах ги аз. — Това изобщо не ви засяга. Продължавайте и ме забравете.“

Четири минути, изпълнени до последната секунда с нарушения на правилника за движение, ме доведоха до експресния асансьор. Вратата по някакво чудо бе отворена и аз нахлух вътре заедно с мотора и коша към него. Излишно е да описвам смайването на младата двойка, която чакаше да потегли.

— Но моля ви, не можете да влизате тук така — осмели се да ми направи забележка младежът. — Това е драстично нарушение на пътната политика в Ню Ричмънд.

Отвън се разнесе изстрел от ловджийска пушка и сачмите изчаткаха по металните стени на клетката.

— Случайно да искаш вътрешните ти органи да бъдат нарушени със сачми? — поинтересувах се аз. Младежът изплашено поклати глава. Намигнах му: — Ами натисни тогава шибания бутон за надолу.

Той ме послуша и вратите се затвориха достатъчно бързо. Бяха стъклени, а това ми даде възможност да видя, че Жуаджи се намира само на стотина метра. По-лошо бе друго: редом с него тичаше Ихандим, хванал готово за стрелба тежкокалибрено оръжие. Досега се бях радвал на съвсем епизодични контакти с него. Искаше ми се познанството ни да продължи да се развива все в този дух.

Пътувахме с експресния цяла вечност. Младата двойка изрази готовност да напусне компанията ми колкото се може по-скоро, но аз ги окуражих да останат с многозначително поклащане на пистолета си. Те се възхитиха на изработката му и се съгласиха, че ще е крайно неразумно да се сбогуваме, преди да са имали възможност да видят как го използвам.