За подмяна

Асансьорът величествено се спусна до зоната на 80-ите етажи и аз се загледах през прозорчето към величествения атриум, образуван от цилиндричен отвор, обхващащ цели десет етажа, по балконите на които се спускаха увивни растения. Гледката бе удивително красива и напомняше за митичните висящи библейски градини. Бях идвал тук най-много два-три пъти в живота си, макар това да бе любимото място на Хена. Съжалявам, че не го бях правил по-често. Все старото оправдание: много време загубено в стаички, в които изобщо не бе следвало да влизам.

Асансьорът започваше да забавя и аз надникнах надолу без особени надежди в сърцето. Лошите ми предчувствия не се бяха оказали без основание, понеже там ме чакаше стар познат с примигващи сини лампички в главата. Нямах никакво обяснение как Ихандим бе успял да изпревари експресния асансьор, но фактът бе налице — той ме чакаше. Сигурно имаше тайни пътища, за които дори аз не знаех. Той бавно вдигна глава, погледите ни се срещнаха и аз видях в неговия омраза, чиято сила бе непостижима за мен — което ни поставяше в неравно положение. След секунда до него цъфна и Жуаджи, а после се присъединиха още двама.

Пресегнах се и ударих със сила бутона за отваряне в мига, в който се изравнихме с етажа над този, на който ме чакаха. Асансьорът се разтресе от рязкото забавяне, но послушно спря и отвори вратите си. Изблъсках младежите навън и стрелях в управляващия панел, надявайки се по този начин да отложа мига, в който посрещаните ми щяха да се досетят по каква причина не съм слязъл при тях. После изкарах навън мотоциклета, сниших глава над кормилото и малко неуверено го подкарах по балкона. Пукотевицата, която се разнесе почти веднага, ми разкри, че семплият ми план не е сработил. Куршумите откъртиха едри парчета от тавана точно над главата ми.

Настъпих педала и се понесох по коридора в търсене на стълбище. Завих в него и се спуснах надолу. Умирах за цигара, но нещо ми казваше, че моментът не е най-подходящият. Все пак запалих, решавайки че какво толкова — основната ми грижа в момента съвсем не бе как да доживея до старини.

Въртях се по извивките на стълбището, докато не ми се зави свят, и излязох на 65-и. Минах право през затворената врата, което беше глупаво и опасно, но за щастие от другата страна нямаше никого. Ускорих по централната улица към следващия асансьор за надолу, проклинайки наум сложната структура на старите „Мегамол“, проектирани като лабиринти за лабораторни опити с плъхове. На двеста метра преди асансьора от една странична уличка излетя полицейска платформа и се понесе на пълна скорост към мен. Не знаех дали ме преследват заради това кой съм, или заради многобройните ми пътни нарушения, но разликата едва ли бе съществена. Държейки кормилото с една ръка, стрелях в генератора на платформата. Улучих повече с късмет, отколкото с умение. Платформата кихна един-два пъти и се плъзна тежко по пътната настилка, разпилявайки полицаите по улицата.

Изоставих машината пред асансьора, защото макар да бе бърза, привличаше излишно внимание. Кабината бързо полетя надолу. Стоях в нея и барабанях неспокойно с пръсти по стените, опитвайки се да успокоя дишането си. Спрях асансьора два етажа по-рано и бързо се придвижих до следващата банка експресни асансьори. Не след дълго бях на 24-ти етаж. Изтичах навън и чух някакви викове по улицата, но не се обърнах да видя кой е.

Шмугнах се в магазина, от който купувах рапт, и извиках на собственика. Той кимна и отстъпи встрани, давайки ми да мина към задната част, където благодарение на стълба, за съществуването на която знаеха малцина, се спуснах още един етаж, озовавайки се в производствена зона, където отдавна не живееше никой нормален. Надявах се Ихандим да предположи, че бързам да се спусна на дъното, и така да спечеля малко време.

23-ти е царството на мрака. Тук е пълно с изоставени изгорели складови помещения, използвани в далечното минало за жилища на сервизния персонал на „Мегамол“. На това ниво живееха само психари и неудачници, прокудени от другите етажи. Насочих се към сърцето на свърталището, минавайки покрай запалени на кръстовищата улични огньове. Няма да крия, че беше страшничко, така че с облекчение видях светлината от поредната шахта на експресните асансьори. Надявах се скоро да спре някой, защото никак не ми се искаше да се задържам тук.

— Спри и не мърдай — извика някой и сърцето ми прескочи, но продължих да бягам. В следващия миг между краката ми изсвистя куршум и аз разбрах, че няма шега. Спрях и се извърнах.

Двама типове, всеки към шейсетте. Лицето на единия беше набодено и надупчено, така че бе заприличало на възглавничка за топлийки. Другият явно се радваше на втори живот след пожар.

— Чакайте, какъв е проблемът? — запъхтяно изрекох аз, неспособен да овладея дишането си. Гърдите ми горяха, сякаш бях счупил всичките си ребра едновременно, краката ми се подгъваха. Държах ръката с пистолета под сакото.

— Няма проблем, синко — успокои ме обгорелият с глас, напомнящ тътена на приближаващ влак. — Но за минаването оттук се плаща.