За подмяна

Накрая намерихме онзи, когото търсехме — Конрад-2 — и санитарят го отведе. Половин час по-късно го върнаха без дясното му око. Дупката беше небрежно зашита, наплескана с антисептичен препарат и бинтована през пръсти.

Санитарят го съпроводи покрай мен в тунела, позната миризма нахлу в главата ми и стомахът ми конвулсивно се сви. Беше сладката гадна миризма на „СкинФикс“ — материал, използван за затваряне на прорезни рани, когато козметичните съображения не са от значение. Не бях чувал да се използва извън армията и не бях долавял тази миризма поне от десет години. Не можех да бъркам, защото е невъзможно да я забравиш.

След като линейката замина, се върнах в коридора с тунелите и дълго стоях пред едно от прозорчетата. Под синята светлина телата се извиваха и пълзяха като слепи ларви, чийто покой бе смутен от стенанията на резервния с окървавеното лице. В един момент най-близкото до вратата тяло внезапно се надигна — движение едновременно случайно и лишено от всякакъв смисъл. Беше момиче. Имаше само една ръка, а кожата от лявата страна на лицето ѝ беше червена и сгърчена върху мястото, откъдето беше свалено парче явно за присаждане. Очите ѝ се насочиха към прозореца, устата ѝ безмълвно помръдна, но най-лошото нещо бе, че нито лицето, нито тялото ѝ бяха достатъчно обезобразени, за да се скрие колко красива би трябвало да бъде нейната двойничка. Върнах се залитайки в командната зала и затръшнах вратата зад себе си.

Изпих половин бутилка „Джек Даниелс“, инжектирах си два милиграма рапт в ръката и легнах по очи в леглото, затиснал с възглавници ушите си. Наркотикът ме отнесе в небитието за следващите седемдесет и два часа, но необяснимо как ми се струваше, че продължавам да чувам шума на извиващите се в мрака едно връз друго тела.

Имал съм късмет, предполагам, че Ратчет — дроидът — ме е намерил скоро след това. Бях повърнал в леглото и съобразителната машина бе усетила, че не съм в най-добрата си форма. Така че ме бе наглеждала периодично, беше ме обърнала още веднъж, когато съм повърнал за втори път, и се бе грижила резервните да бъдат хранени в обичайните часове.

Кой знае, може би дори ми бе шепнала нещо, докато съм спял, защото в крайна сметка се върнах в страната на живите с целеустременост, за която нямах обяснение. За да разберете, трябва ви малко предистория. Извинявам се за медицинската част, понеже не разбирам много от това.

Работата с Фермите се състои в следното.

Светът е опасно място, дори когато не си търсиш белята. Има голяма вероятност с тялото ти да се случат редица неприятни неща. Повечето от тях вече не представляват проблем. Всъщност има само една сфера, в която изходът може да се предскаже само чрез гледане на кафе или размахване на заклани пилета.

Изглежда, съществува някаква принципна трудност да бъдат накарани ранените тела да приемат части за подмяна. Нито подборът на тъканите, нито отглеждането на тъканни култури не получиха нужната теоретична база, макар че много по-големи загадки бяха намерили своето адекватно разрешение. Органи и крайници, събирани от донори и доставяни от специализирани банки, все така биваха отхвърляни от организма, повяхваха и загниваха, а пациентът трябваше да се благодари, ако съумееше да запази живота си. Медиците бърчеха колективните си вежди над проблема, експериментираха с лекарства, играеха си със синтетични антигени, нанотехнологии и ужасяващи конструкции от кости, накичени с клетки, за да стигнат все до един и същи извод: нищо не се получаваше. Е, процентът на успешните случаи постоянно растеше, но целият процес бе все още във висша степен случаен — нещо крайно неприятно, като се има предвид фактът, че хората, на чиито гръб се формираше тази негативна като цяло статистика, бяха по правило достатъчно богати, за да скъсат задника на болниците по съдилища, когато трансплантацията необяснимо се провалеше.

И така, преди двайсет години се появи „СейфтиНет“.

Компанията бе основана от биохимик, съчетал в себе си научни способности с голяма доза хладнокръвен, безсърдечен прагматизъм. Надявам се да си е заработил дълъг престой в най-горещия казан на Ада. Макар да съм почти сигурен, че това ще му се размине. Защото съм убеден, че и в Ада приемат кредитните карти на АтЕх със същата готовност, с която го правят навсякъде.

Идеята му била безкрайно проста. „Ей — казал си един ден този човек, — проблемът е сериозен. Хората продължават да разрушават части от себе си, а телата им упорито отказват да приемат заместители. Значи трябва да спрем да ги лъжем. Може би е дошло времето да започнем да им предлагаме нещо, което те с готовност ще приемат.“

Направил проучване сред най-богатите си клиенти, убедил се в положителната им реакция, събрал необходимия рисков капитал и… така се родили Фермите. Срещу сума, която не е всеобщо известна, но която при всички случаи надвишава един милион долара, когато ти се роди дете, можеш да му направиш една малка застраховка „Живот“. Това става като създадеш живот и после систематично го унищожаваш.