Замъкът Бландингс и други истории

Когато влакът спря в Суиндън Джънкшън, милорд стреснато се събуди. Надигна се и както имаше навик в подобни случаи, започна да се чуди кой е и къде се намира. Паметта му се възвърна, но уви, това не беше вече една пълна памет. Спомни си как се казва. Спомни си, че се прибира у дома след посещение в Лондон. Но какво трябва да кажеш на прасето, когато го поканиш на софрата, беше напълно изтрито от съзнанието му.

Според мнението на лейди Констанс Кийбъл, облечено недвусмислено в словесна форма в кратките мигове по време на вечерята, когато бяха сами, и посредством телепатията, когато икономът Бийч допринасяше с достолепното си присъствие към церемонията, при експедицията си в Лондон с цел да постави ребром въпроса пред Джеймс Белфърд, брат й Кларънс се бил държал като формен идиот.

Изобщо не било необходимо да кани този Белфърд на обяд; но след като вече го е поканил, само един слабоумен кретен би го оставил да си седи спокойно, без да му заяви категорично, че Анджела няма да види нито пени още четири години. Още от дете лейди Констанс не бе хранила никакви илюзии, че брат й има мозък поне колкото една…

Тук Бийч влезе, за да надзирава сервирането на последното блюдо, та тя трябваше да се въздържи от по-нататъшни констатации.

Подобен разговор не е никак приятен на една чувствителна натура и милорд се оттегли от взривоопасната зона при първа възможност. Сега той седеше в библиотеката, отпиваше си портвайн и напрягаше мозъка си, непригоден от природата за такива тежки натоварвания. Опитваше да си спомни магическите заклинания, от които го бе лишил отвратителният му навик да дреме във влака.

— Гуц…

Само това си спомняше, но каква полза имаше от една единствена сричка? Да не говорим, че колкото и немощна да бе паметта му, нещо му подсказваше, че същината, гвоздеят бе в онова, което следваше. „Гуц“ беше само едно просто встъпление.

Лорд Емсуърт допи чашата си и се надигна. Беше му притеснено и душно. Струваше му се, че лятната нощ го зове тъй както сладкоглас свинар вика своето прасе. Нищо чудно, рече си, глътка свеж въздух да се отрази благотворно на мозъчните му клетки. Милорд се спусна по стълбите и след като изрови от дрешника някаква оскърбителна за човешкия взор капела, укривана там, за да не може сестра му Констанс да я конфискува и изгори, той излезе с натежали стъпки в градината.

Тътреше безцелно крака недалеч от задния вход на замъка, когато пътят му бе препречен от крехка женска фигура. Разпозна я без особено задоволство. Всеки непредубеден съдник би рекъл, че така, както се открояваше в мекия здрач, племенницата му Анджела приличаше на ефирна пратеница от Луната. Лорд Емсуърт обаче не беше непредубеден съдник. На него Анджела му приличаше по-скоро на куп Неприятности с голямо „Н“. Цивилизацията бе дарила съвременната девойка с богат речник и способности да го използува, каквито баба й никога не бе притежавала. Поради тези причини милорд би предпочел да срещне баба й.

— Ти ли си, мила? — притеснено смутолеви той.

— Аз съм.

— Не те видях на вечеря.

— Не ми се вечеря. Ако сложа нещо в уста, сто на сто ще се задавя. Не мога да ям.

— И с моето прасе е така — рече милорд. — Според младия Белфърд…

Във величественото презрение на Анджела внезапно проблесна искрица оживление.

— Ти си се видял с Джими? Какво каза той?

— Точно това не мога да си спомня. Започваше с „Гуц“…

— Имам предвид, след като сте говорили за твоите работи. Не спомена ли, че ще идва?

— Доколкото си спомням, не.

— Сигурно не си слушал добре. Отвратителен навик имаш, вуйчо Кларънс — майчински го порица Анджела. — Просто изключваш и докато хората ти говорят, блееш нанякъде. Да знаеш, че ужасно дразниш всички. Джими не каза ли нещо за мен?

— Сигурно. Да, почти съм сигурен, че каза нещо.

— Добре де, какво?

— Не помня.

Нещо рязко изтрака в тишината. Горните предни зъби на Анджела се срещнаха с долните. Последва и безсловесно възклицание. По всичко личеше, че любовта и уважението, които една племенница трябва да храни към вуйчо си, в този миг бяха силно подкопани.

— Никак не ми е приятно като правиш така — жално се оплака лорд Емсуърт.

— Какво правя?

— Тракаш със зъби.

— Ще тракам! Да знаеш, вуйчо Кларънс, че се държиш като бохункус.

— Като какво?

— Бохункусът — хладно обясни племенницата му, — е нисш червей. Не като онзи, който се среща из ливадите и е достоен за уважение, а една крайно деградирала твар.

— Защо не се прибереш, мила? От нощния въздух може да настинеш.

— Няма да се прибера! Излязла съм да гледам луната и да си мисля за Джими. А ти какво правиш тук, ако не е тайна?

— Дойдох да си помисля. Много съм разтревожен за моята свиня Императрицата на Бландингс. От два дена отказва да се храни и младият Белфърд твърди, че няма да прояде, докато не чуе определен вик или зов. Той беше така любезен да го сподели с мен, но за зла чест аз го забравих.

— Чудя се с какви очи си карал Джими да те учи на свински зов, като се има предвид как се отнасяш с него.

— Но…