Замъкът Бландингс и други истории

Един час по-късно успях да се добера до мястото, където бях паркирал колата. Джийвс седеше на предната седалка и съзерцаваше космоса. Той почтително се изправи, щом се приближих.

— Тръгвате ли си, сър?

— Да.

— Ами сър Родерик, сър?

— Няма да дойде. Не издавам кой знае каква тайна, Джийвс, като ти кажа, че ние с него скъсахме дипломатическите отношения. Вече не си приказваме.

— Наистина ли, сър? А мистър Бифен? Ще го изчакате ли?

— Не. Той е в затвора.

— Нима, сър?

— Да. Опитах да го освободя, но те настояват да прекара нощта в пандиза.

— Какво престъпление е извършил, сър?

— Спомняш ли си неговото момиче, за което ти разказвах? Откри я в един от аквариумите в Двореца на Красотата и се добра до нея по най-краткия път — през стъклото. Полицията съответно го подбра и отведе.

Изгледах го странешком. Не е лесно да хвърляш пронизващи погледи с ъгълчето на окото си, но аз се справих.

— Джийвс — рекох, — тук има нещо. Ти си казал на мистър Бифен да отиде в Двореца на Красотата. Знаеше ли, че момичето ще бъде там?

— Да, сър.

— По дяволите, ти всичко ли знаещ?

— О, не, сър — отвърна Джийвс със снизходителна усмивка, за да направи удоволствие на младия господар.

— Все пак, откъде знаеше?

— Случайно познавам бъдещата мисис Бифен, сър.

— Ясно. Тогава си знаел всичко за онази работа в Ню Йорк?

— Да, сър. И точно по тази причина не бях благоразположен към мистър Бифен, когато първоначално бяхте така любезен да ми предложите да окажа помощ. По-точно си мислех, че той се е подиграл с чувствата на момичето, сър. Когато обаче ми разказахте как стоят нещата в действителност, осъзнах несправедливостта, с която се бях отнесъл към мистър Бифен, и положих усилия да поправя грешката.

— В такъв случай той с положителност ти е много задължен. Луд е по нея.

— Приятно е да се чуват такива констатации, сър.

— А и тя трябва да ти е доста благодарна. Старият Бифи има доход от петнайсет хиляди на година, да не говорим за кравите, свинете, кокошките и патиците, които не знае къде да дява. Дяволски полезен зет за всяко семейство.

— Да, сър.

— Кажи ми, Джийвс — рекох, — откъде познаваш това момиче?

Джийвс занесено се загледа в колите пред себе си.

— Тя е моя племенница, сър. Ако позволите да забележа, сър, не бих извъртял кормилото така внезапно. Едва не се блъснахме в този автобус.

ВУЙЧО ФРЕД ОТСКАЧА ДО ГРАДА

Симпатягата бе поканил госта си в по-малката и не така често посещавана пушалня на клуба „Търтеите“, за да изпият на спокойствие следобедното си кафе. В другата, поясни той, макар и разговорите да достигат удивителни висоти на интелигентност, посетителите имат неприятния навик да се замерят с бучки захар.

— Буйна кръв — отзова се гостът с разбиране. — Друго нещо си е младото животно.

— Тук животни не липсват — съгласи се Симпатягата.

— Доколкото виждам обаче, оплакването ти не важи за всички.

— Ъ?

Гостът посочи вратата, където току-що се беше появил младеж с впит в тялото спортен костюм от туид. Изглеждаше направо съсипан. Очите му безумно блуждаеха, а от устата му стърчеше празно цигаре, от което той безрезултатно се опитваше да всмукне. Целият му вид говореше за изтерзан ум, макар че в „Търтеите“ трудно можеше да се говори за наличието на какъвто и да е ум. Когато Симпатягата го повика да седне при тях, той само объркано поклати глава и изчезна яко древногръцки герой, подгонен от орисници.

— Клетият Понго! — въздъхна Симпатягата.

— Понго ли?

— Това беше Понго Туистълдън. Съсипан е заради вуйчо си.

— Умрял ли е?

— Де тоя късмет! Утре отново пристига в Лондон. Сутринта Понго получил телеграма.

— Това ли го тревожи?

— Естествено. Споменът за предишното гостуване на вуйчото още му държи влага.

— Какво се е случило?

— С право питаш.

— Разкажи, моля те.

— Хм! — каза Симпатягата.

Клетият стар Понго (започна Симпатягата) често със сълзи на очи ми е разправял за вуйчо си. Цялата му титла е граф Икнъм, от имението Икнъм, графство Хампшър, където си и живее през по-голямата част от годината. От време на време обаче има отвратителния навик да се издокарва в градски дрехи и да бяга от имението. В такива случаи се натриса на Понго в апартамента му в Олбани15. И всеки път младият нещастник е подложен на някое опъващо нервите изпитание. Защото вуйчо му, макар и шейсетгодишен, пристигне ли в столицата, променя възрастта си право пропорционално на духа си, което съответствува на ненавършени двадесет и две. Не знам дали си наясно с думата „изстъпления“, но тя точно пасва на действията на Понговия вуйчо Фред от провинцията, щом се озове в Лондон. Това нямаше да е страшно, ако той ограничаваше безобразията си в рамките на клуба. Ние в „Търтеите“ сме хора с широки разбирания и стига да не трошиш пианото, едва ли с нещо ще предизвикаш дори повдигане на вежди. Бедата е там, че той настоява да измъкне Понго на открито и там, пред хорските очи, да вилнее само както той си знае.