Замъкът Бландингс и други истории

Веселият смях замръзна на устните ми. Сър Родерик само шавна с вежда и веднага ми стана ясно, че дрънкам врели-некипели. Не съм срещал друг човек, който така ловко да те кара да се чувствуваш като боклук.

— Ходи ли вече в Уембли, Чарлс? — попита той. — Не? Така и предполагах. Е, точно това е и мисията, с която съм дошъл тук днес следобед. Хонория иска да те заведа в Уембли. Казва, че това ще обогати културата ти — мнение, което напълно споделям. Тръгваме веднага, щом се наобядваме.

Бифи ме изгледа с отчаяна молба.

— И ти ще дойдеш, нали Бърти?

В очите му имаше толкова страдание, че само миг се колебах. Приятелят си е приятел. Освен това подозирах, че ако помпичката оправдае големите надежди, които й възлагах, веселият излет неминуемо ще отпадне от програмата.

— Да, разбира се — рекох.

— Няма защо да злоупотребяваме с доброто сърце на мистър Устър — каза сър Родерик с кисела физиономия.

— Няма нищо — великодушно го успокоих аз. — И без това отдавна се канех да посетя изложението. Ще отскоча до вкъщи да се преоблека, а после ще дойда да ви взема с колата.

Настъпи мълчание. Бифи беше онемял от облекчение, че няма да му се налага да прекара следобеда насаме със сър Родерик, а сър Родерик мълчаливо неодобряваше. В същия миг погледът му се спря на букета до чинията на Бифи.

— Ааа, цветя — каза той. — Благовонни секирчета, ако не греша. Прекрасно растение — удоволствие както за окото, така и за обонянието.

Погледнах към Бифи. Очите му се бяха изцъклили и в тях проблясваха странни пламъчета.

— Обичате ли цветя, сър Родерик? — изхриптя той.

— Изключително.

— Помиришете тези.

Сър Родерик завря нос в китката и задуши. Пръстите на Бифи бавно се сключиха около помпичката. Аз затворих очи и стиснах здраво масата.

— Много приятно — чух гласа на сър Родерик. — Наистина много приятно.

Отворих очи. Бифи се беше облегнал назад с мъртвешка физиономия, а букетът лежеше на покривката до него. Разбрах какво се е случило. В този кризисен за живота му миг, когато цялото му бъдеще зависеше от едно стягане на пръстите, това клето безгръбначно Бифи беше изгубил самообладание. Гениалната ми идея беше отишла по дяволите.

Когато се прибрах, Джийвс се въртеше край сандъчетата с мушкато на перваза на прозореца.

— Красива гледка, нали сър? — каза той и ги изгледа бащински.

— Не ми говори за цветя — рекох. — Джийвс, сега вече знам как се чувствува един пълководец, когато планира големи маневри, а войниците му го подведат в последната минута.

— Наистина ли, сър?

— Да — отвърнах и му разказах какво се случи. Той замислено ме изслуша.

— Мистър Бифен е колеблив и непостоянен млад джентълмен — беше заключението му, когато завърших. Ще имате ли нужда от мен до довечера, сър?

— Не. Отивам в Уембли. Дойдох само да се преоблека и да взема колата. Намери ми някакви поносими дрехи, които да издържат натиска на многолюдието, Джийвс, а после се обади в гаража.

— Много добре, сър. Смятам, че костюмът от сив шевиот ще е подходящ за целта. Ще бъде ли твърде нахално, ако ви помоля да ме вземете в колата, сър? Аз също бях решил да ходя днес следобед в Уембли.

— Ъ? Да, разбира се, заповядай.

— Много ви благодаря, сър.

Облякох се и отидохме до апартамента на Бифи. Те двамата със сър Родерик седнаха отзад, а Джийвс се настани на предната седалка до мен. Настроението на Бифи бе толкова неподходящо за следобедни развлечения, че сърцето ми се раздираше, като го гледах. Направих последен опит да размекна душата на Джийвс.

— Трябва да ти кажа, Джийвс — рекох, — че съм дяволски разочарован от теб.

— Съжалявам да го чуя, сър.

— Да, така е. Дяволски разочарован. И мисля, че трябва да се притечеш на помощ. Видя ли лицето на мистър Бифен?

— Извинете, че ви го казвам, сър, но ако мистър Бифен се е нагърбил с брачни обещания, които не са по вкуса му, той би трябвало да благодари само на себе си.

— Говориш глупости, Джийвс, Не по-зле от мен знаеш, че Хонория Глосъп е Наказание Свише. Все едно да обвиняваш някой, че го е сгазил камион.

— Да, сър.

— Естествено, че да! Освен това клетият шаран не е бил в състояние да се съпротивлява. Той всичко ми разказа. Загубил е единственото момиче, което някога е обичал, а ти знаеш какво представлява човек в такива случаи.

— Как е станало това, сър?

— Влюбил се в някакво момиче на кораба на път за Ню Йорк. Разделили се на митницата, като се уговорили да се срещнат на другия ден в нейния хотел. Да, ама нали го знаеш Бифи. Често не помни и собственото си име. Не записал адреса й и той изцяло се изличил от съзнанието му. После се помотал известно време като зашеметен, докато един прекрасен ден се събудил сгоден за Хонория Глосъп.

— Не знаех това, сър.

— Никой освен мен не го знае. Разказа ми го в Париж.

— Предполагам, че е било възможно да направи издирвания, сър.

— Същото казах и аз. Но той забравил името й!

— Това е удивително, сър.

— И аз това му казах. Но е факт. Единственото, което си спомня, е собственото й име — Мейбъл. Е, човек не може да прерови цял Ню Йорк за момиче на име Мейбъл, нали?

— Разбирам затруднението му, сър.

— Е, видя ли сега!

— Разбирам, сър.