Замъкът Бландингс и други истории

Прочетох повторно съобщението. Изпитвах смесени чувства. Не знам дали ви се е случвало да видите обява за годежа на ваш приятел и момичето, за което вие самият не сте се оженили единствено с помощта на провидението. Все едно да се разхождате с приятел из джунглата и да налетите на тигрица или ягуарка. Вие се изкатервате на близкото дърво, но, поглеждайки надолу, виждате как приятелят от детинство изчезва в храсталака здраво захапан от олигавената паст на животното. Изпитвате огромно облекчение, ако ме разбирате, но в същото време примесено с чувство на съжаление. Та всичко това го разправям, за да разберете: въпреки облекчението, че не аз ще се оженя за Хонория, страдах, като виждах как едно добро старо приятелче като Бифи ще си изпати. Сръбнах чай и се замислих.

Разбира се, на този свят сигурно има мъже — силни, корави юначаги с квадратни челюсти и мятащи мълнии очи, които биха могли да се сгодят за Хонория и окото да не им мигне, но аз знаех много добре, че Бифи не е от тях. Хонория е от онези силни, енергични момичета с мускули на борец и смях като кавалерийски ескадрон, препускащ по железен мост. Човек припада при мисълта, че може цял живот да сяда срещу нея на масата за закуска. На всичкото отгоре и умна. Ще те направи на пихтия след шестнайсет сета тенис и няколко рунда голф, а после ще слезе на вечеря свежа като маргаритка и ще очаква от теб да водиш разговор за Фройд. Ако бях останал неин годеник само една седмица още, баща й щеше да прибави нов пациент към списъците си. А Бифи е същата кротка хрисима душа като мен. Бях потресен, казвам ви, направо потресен.

Но, отново повтарям, онова, което най-силно ме впечатли, бе пълното отсъствие на всякакво съчувствие от страна на Джийвс. И понеже така се случи, че в същия миг той цъфна в стаята, дадох му последна възможност да прояви нормална човешка отзивчивост.

— Нали разбра за какво става дума, Джийвс? — рекох. — Мистър Бифен ще се жени за Хонория Глопсъп, дъщерята на оня дръвник с голата глава и рунтавите вежди.

— Да, сър. Кой костюм желаете да ви приготвя тази сутрин?

И това, забележете, от човека, който, докато аз самият бях сгоден за Глопсъпката, напрегна и последната клетка на мозъка си, за да ме измъкне.

— Синият на червени райета — отговорих хладно. Поведението ми беше подчертано високопарно, с което исках да му покажа колко ме е разочаровал.

След една седмица се върнах в Лондон и едва се бях настанил в апартамента, когато Бифи се изтърси. Само един поглед ми бе достатъчен да разбера, че замърсената рана е започнала да гнои. Видът му не беше ведър. Не, няма какво да се лъжем, за ведрина и дума не можеше да става. По-скоро насреща си зърнах изцъкленото, мъртвешки застинало изражение, което наблюдавах в огледалото по време на краткотрайния си годеж с Хонория Глосъп. Обаче, ако човек не иска да се озовава в небрано лозе, трябва да спазва условностите, затова топло го поздравих.

— Е, старче — рекох. — Честито.

— Благодаря — отпаднало отвърна Бифи; след което се възцари тежко мълчание. — Бърти — обади се след като бяхме мълчали около три минути.

— Да?

— Вярно ли е, че…?

— Какво?

— Нищо — промълви той и разговорът отново замря. След около минута и половина: — Бърти.

— Още съм тук, старче. Какво има?

— Слушай, Бърти, вярно ли е, че си бил сгоден за Хонория?

— Вярно е.

Бифи се прокашля.

— Как се измъкна… искам да кажа, от какво естество беше трагедията, която попречи на женитбата?

— Джийвс беше майсторът. Той съчини всички подробности.

— Струва ми се, че преди да си тръгна — замислено рече Бифи, — ще намина през кухнята да си поприказвам с Джийвс.

Почувствувах, че моментът изисква пълно откровение.

— Бифи, стари приятелю, като мъж на мъж — искаш ли да се спасиш?

— Бърти, стари мошенико — искрено отвърна Бифи, — като приятел на приятел — искам!

— Тогава защо, по дяволите, се навря там?

— Не знам. Ти защо се навря?

— Аз ли… ами… така се случи.

— С мен също се случи. Нали знаеш, като му е разбито на човек сърцето… Изпадаш в летаргия. Ставаш разсеян, сваляш гарда и докато се усетиш, вече е късно. Не знам как стана, старче, но годежът е факт. Затова бих желал да ме уведомиш каква е процедурата.

— Питаш как да се измъкнеш?

— Точно. Не искам за засегна никого, Бърти, но не мога и да понеса това. За около ден и половина си мислех, че нещата може да потръгнат, но сега… Нали си спомняш смеха й?

— Много добре.

— А навика й да не те оставя на мира и по цял ден да усъвършенствува познанията ти?

— Знам. Знам.

— Добре тогава. Какво предлагаш? Какво имаше предвид, когато каза, че Джийвс е свършил работата?

— Виж какво, дъртият сър Родерик, който лекува откачени, колкото и да го наричаш невролог, откри, че в рода ми има луд. Нищо сериозно. Някакъв вуйчо. Гледал зайци в спалнята си. Тогава дъртият довтаса тук на обяд, за да ме поогледа, а Джийвс така нареди нещата, че той си отиде твърдо убеден, че дъската ми хлопа.

— Ясно — замислено изрече Бифи. — Бедата е там, че в рода ни няма откачени.

— Нито един?

Струваше ми се невероятно човек да е гламав колкото скъпия стар Бифи без чужда помощ.