Замъкът Бландингс и други истории

— Приготви за господаря средно елегантна одежда, подходяща за бохемски гуляи — рекох. — Ще обядвам с един художник от другата страна на реката.

— Много добре, сър.

— И ако някой ме потърси, Джийвс, кажи, че ще се прибера в тихата привечер.

— Да, сър. Докато бяхте в банята, мистър Бифен се обади по телефона.

— Мистър Бифен? Боже господи!

Странно как човек постоянно налита на познати, когато е в чужбина, и то на хора, които не си виждал цяла вечност и можеш да се закълнеш, че са на другия край на света. Париж беше последното място, където очаквах да поникне старият Бифи. Имаше време, когато, като светски момчета, двамата бяхме неразделни. Обядвахме и вечеряхме заедно кажи-речи всеки ден. Само че преди година и половина старата му кръстница умря и му остави имение в Херифордшър, където се беше оттеглил да ходи по гамаши, да ръга кравите в ребрата и изобщо да се прави на провинциален аристократ и едър земевладелец. Оттогава почти не се бяхме виждали.

— Старият Бифи в Париж? Че какво прави тук?

— Не ми се довери, сър — отвърна Джийвс, малко хладно според мен. Човек оставаше с впечатлението, че не харесва Бифи, въпреки че навремето бяха в дружески отношения.

— Къде е отседнал?

— В хотел „Авенида“ на Рю дю Колизе, сър. Уведоми ме, че излиза на разходка и ще намине следобед.

— Добре, ако дойде докато ме няма, кажи му да почака. А сега, Джийвс, ръкавиците, или както казват тук — ме ган, мон шапо и льо бастун дьо мосю! Трябва да изчезвам.

Денят беше един път, а свободно време — бог дал, затова при Сорбоната слязох от таксито и реших да продължа пеша. Но не бях изминал още три крачки и половина, когато на тротоара пред себе си съзрях не кой да е, а стария Бифи. Ако бях довършил последната си крачка, щях да връхлетя отгоре му.

— Бифи! — извиках. — Виж ти!

Той се опули, като премигваше глуповато. Досущ като херифордшърска крава от имението му, неочаквано ръгната в ребрата, както си преживя обяда.

— Бърти! — изхълцука всеотдайно. — Слава богу! — И се вкопчи в ръкава ми. — Не ме изоставяй, Бърти. Загубен съм!

— Как така, загубен?

— Излязох на разходка и изведнъж разбрах, че изобщо не знам къде се намирам. Вече няколко часа обикалям в кръг.

— Защо не попита някого?

— Не знам дума френски.

— Добре де, защо не повика такси?

— Установих, че съм оставил всичките си пари в хотела.

— Можеш да вземеш такси и да му платиш чак в хотела.

— Да, но съм забравил и името на хотела.

Ето, това е накратко Чарлс Едуард Бифен и надали някога се е раждал по-завеян лентяй от него. Господ ми е свидетел, а леля Агата ще го подкрепи, че и аз не съм мъдрец, но в сравнение с Бифи съм велик мислител и същински Соломон.

— Бих дал цял шилинг — замечтано каза Бифи, — само да можех да науча името на този хотел.

— Дължиш ми го. Хотел „Авенида“, Рю дю Колизе.

— Бърти! Това е невероятно. Как, за бога, разбра?

— Този адрес си оставил сутринта на Джийвз.

— Вярно. Бях забравил.

— Ела да пийнем по нещо. После ще те кача на едно такси и ще те изпратя по живо, по здраво. Канен съм на обяд, но имам много време.

Преместихме се в едно от кафенетата, с които улицата изобилствуваше, и аз поръчах подкрепление.

— Какво, за бога, правиш в Париж? — попитах.

— Бърти, стари приятелю — тържествено отвърна Бифи, — дойдох, за да забравя.

— Виждам, че си успял.

— Нищо не разбираш. Работата е там, Бърти, че сърцето ми е сломено. Ще ти разкажа цялата история.

— О, не! — запротестирах. Но вече никой не можеше да го спре.

— Миналата година — започна Бифи, — тръгнах за Канада да половя пъстърва.

Поръчах си още едно. Ако историята се окажеше рибарска, имах нужда от сериозна подкрепа.

— В парахода за Ню Йорк се запознах с едно момиче.

Бифи преглътна някак особено, като булдог, който бърза да погълне половин котлет, за да е готов за другата половина.

— Бърти, стари приятелю, не мога да ти я опиша. Просто не мога.

Тук поне имах късмет.

— Тя беше прекрасна! Разхождахме се по палубата след вечеря. Беше човек на изкуството или нещо подобно.

— Какво значи „нещо подобно“?

— Ами, позирала на художници, била е и манекен в големите модни къщи, такива работи, нали разбираш. Както и да е, спестила някоя и друга лира и тръгнала за Ню Йорк да види дали не може да си намери работа там. Разказа ми всичко за себе си. Баща й бил млекар в Клапам. Или май беше в Крикълуд. Но така или иначе, беше или млекар, или обущар.

— Лесно е да ги объркаш.

— Това, което се опитвам да ти внуша — рече Бифи, — е че момичето произхожда от добро, солидно и почтено семейство. В нея нямаше нищо префърцунено. Съпруга, с която всеки мъж ще се гордее.

— И чия съпруга беше?

— Ничия. Там е цялата работа. Исках да стане моя и я загубих.

— Скарали сте се, искаш да кажеш?