Замъкът Бландингс и други истории

— Не, не сме се скарали. Загубих я в буквалния смисъл на думата. За последен път я видях на митницата в Ню Йорк. Бяхме зад една купчина сандъци и аз тъкмо й направих предложение за женитба, тя тъкмо прие и всичко беше прекрасно, когато един нахален тип с фуражка дойде да ме разпитва за някакви цигари, които открил на дъното на куфара ми и бях забравил да декларирам. Междувременно беше твърде късно — акостирахме чак след десет и половина, затова казах на Мейбъл да се прибере в хотела си, а аз ще мина на другия ден да я заведа на обяд. Оттогава не съм я виждал.

— Нима я нямаше в хотела?

— Може би е била там, но…

— Само не ми казвай, че ти не си отишъл.

— Бърти, стари приятелю — изнервено рече Бифи, — не се опитвай да ми внушиш какво да кажа! Остави ме да ти го разправя със свои думи, защото ще се объркам и ще трябва да започна отначало.

— Разкажи го със свои думи — побързах да се съглася.

— Та, с една дума, Бърти, забравих името на хотела. След един час сложни пререкания за тези цигари, в мозъка ми цареше пустош. Въртеше ми се из главата, че някъде съм записал името, но явно не съм, защото го нямаше по хартийките из джобовете ми. Нямаше смисъл да търся. Тя беше изчезнала.

— Защо не предприе издирване?

— Там е работата, Бърти, че бях забравил името й.

— О, не, по дяволите! — извиках. Това ми се видя прекалено дори и за Бифи. — Как си могъл да забравиш името й? Освен това ти ми го каза само преди една минута. Мюриел или нещо подобно.

— Мейбъл — хладно ме поправи Бифи. — Бях забравил фамилното й име. Затова зарязах всичко и заминах за Канада.

— Чакай малко — рекох. — Ти трябва да си и казал твоето име. Щом ти не си могъл да я откриеш, тя е можела да открие теб.

— Точно така. Затова всичко изглежда така дяволски безнадеждно. Тя знае и името ми, и къде живея, но изобщо не ми се обади. Предполагам, че е изтълкувала неявяването ми в хотела като деликатен намек от моя страна, че съм променил решението си.

— И аз това предполагам — рекох. Не виждах какво друго можех да предложа. — Е, май не ти остава друго освен да се развъртиш и да опиташ да изцериш раната. Какво ще кажеш да вечеряме заедно, а после да заседнем в „Абе“, или друго подобно местенце?

Бифи поклати глава.

— Няма да ми помогне. Вече опитах. Освен това, заминавам с влака в четири часа. Утре съм се уговорил да вечерям с един човек, който проявява интерес към имението ми в Херифордшър.

— Нима се опитваш да го продадеш? Мислех, че ти харесва.

— Харесвах го. Но мисълта, че ще продължа да живея в онази огромна самотна къща след всичко, което се случи, ме ужасява, Бърти. Затова, когато сър Родерик Глопсън се появи…

— Сър Родерик Глопсън! Дали не е оня, дето лекува откачени?

— Прочутият невролог, да. Защо, познаваш ли го?

Денят беше топъл, но аз потръпнах.

— Една-две седмици бях сгоден за дъщеря му — отвърнах приглушено. — При спомена за това как се измъкнах на косъм винаги ми прималява.

— А, дъщеря ли има? — разсеяно попита Бифи.

— Има. Чакай да ти разправя…

— Не сега, старче — рече Бифи и стана. — Трябва да се връщам в хотела да си стягам багажа.

След като бях изслушал цялата му история, това бе доста подло от негова страна. Но с течение на времето човек осъзнава, че старият спортсменски дух — услуга за услуга — отдавна вече не е сред нас. Затова го натъпках в едно такси и отидох да обядвам.

Не минаха и десет дни след това, когато една сутрин, както се справях е чая и препечените филийки, ми беше нанесен страхотен удар. Английските вестници тъкмо бяха пристигнали и Джийвс излизаше от стаята, оставил „Таймс“ до леглото ми. Аз пък лениво прехвърлях страниците, за да намеря спортната рубрика, когато изведнъж попаднах на параграф, който ме цапардоса като камък.

ПРЕДСТОЯЩИ ЖЕНИТБИ

Мистър Ч. Е. Бифен и мис Глосъп

Обявява се годежът на Чарлс Едуард, единствен син на мистър Е. Ч. Бифен — починал, и мисис Бифен от пл.„Пенслоу“ № 11, Мейфеър, и Хонория Джейн Луиз, единствена дъщеря на Сър Родерик и лейди Глосъп от Харли Стрийт 6 В.

— Боже господи! — възкликнах.

— Сър? — обърна се Джийвс на вратата.

— Джийвс, спомняш ли си мис Глосъп?

— Много живо, сър.

— Сгодила се е за мистър Бифен!

— Наистина ли сър? — рече той и без нито дума повече се измъкна навън. Спокойствието на този негодник ме изненада. Постъпката му говореше и за наличието на безсърдечие. А в края на краищата, той познаваше Хонория Глопсън.