Замъкът Бландингс и други истории

Обичам когато купя нещо, то да си струва парите. Единайсет пенса и половина дадох за това чудо, но и два пъти повече да ми бяха поискали, пак щеше да е евтино. Рекламата на кутията гласеше, че резултатът бил „неописуемо комичен“ и мога да свидетелствувам, че в това твърдение нямаше грам преувеличение. Клетият Бифи рипна като газела и строши една масичка.

— Видя ли! — рекох.

В първия миг старият ми приятел изгуби дар слово, но много скоро си го възвърна и започна да се изразява твърде цветисто.

— Успокой се — изчаках го да млъкне, за да си поеме дъх. — Това не е начин да убия скуката, а демонстрация. Вземи туй нещо, Бифи, с дружеската ми благословия, напълни помпичката, заври го под носа на сър Родерик, стисни силно и останалото остави на него. Гарантирам ти, че незабавно ще го осени колко не си му необходим в семейството.

Бифи се облещи насреща ми.

— Нима предлагаш да напръскам сър Родерик?

— Точно така. Добре го напръскай. Пръскай както никога досега не си пръскал.

— Но…

Той още пелтечеше насреща ми, когато на вратата се позвъни.

— Олеле! — извика Бифи, разтреперан като желе. — Ето го! Приказвай с него, докато си сменя ризата.

Едва успях да напълня помпичката и да я тикна до чинията на Бифи, когато вратата се отвори и в апартамента нахълта сър Родерик. Вдигах съборената масичка, когато той бодро се разприказва зад гърба ми.

— Добър ден. Надявам се, че не съм… Мистър Устър!

Признавам, че не се чувствувах много спокоен. В този човек има нещо изчислено да всява ужас и в най-мъжествените сърца. Има огромна плешива глава, като всички косми, които би трябвало да са на нея, са слезли във веждите, а очите му пронизват като нажежени остени.

— Как сте, как сте, как сте? — рекох, преодолявайки обзелото ме спонтанно желание да рипна заднешком през прозореца. — Отдавна не сме се виждали.

— И все пак спомените ми за вас никак не са избледнели, мистър Устър.

— Това е чудесно — отвърнах. — Старият Бифи ме покани да споделя трапезата му.

Той зашава с вежди насреща ми.

— Вие да не сте приятел на Чарлс Бифен?

— Ами да, ние сме стари приятели.

Сър Родерик рязко си пое дъх и разбрах, че акциите на Бифи чувствително са спаднали. Очите му се заковаха в пода, където бяха изпопадали вещите от преобърнатата масичка.

— Случило ли се е нещо? — попита.

— Нищо сериозно — обясних. — Старият Бифи току-що получи пристъп и събори масичката. А може да беше и припадък.

— Пристъп!

— Или припадък.

— Друг път получавал ли е такива пристъпи?

Тъкмо се канех да отговоря, когато Бифи нахлу задъхан в стаята. Беше забравил да се среши, което му придаваше обезумял вид. Видях как дъртият изпитателно впи поглед в него. Реших, че така наречената подготвителна работа е извършена задоволително и изобщо не трябва да се съмнявам в успеха на добрата стара помпичка. Влезе прислужникът на Бифи с първия поднос и тримата седнахме да обядваме.

Отначало по всичко личеше, че обедът ще премине в ледено мълчание — нещо, което неминуемо се случва на човек, който постоянно обядва навън. Бифи, изключително слаб домакин, не допринасяше с нищо за духовното извисяване на гостите си, освен с някое и друго изхълцукване, а всеки път, когато се опитвах да пусна някое остроумие, сър Родерик ме приковаваше с такъв поглед, че думите замръзваха на устните ми. За щастие обаче второто беше пилешко фрикасе с такива неописуеми вкусови качества, че дъртият, след като изгълта порцията си, подаде копаня да му сипят повторно и почти се разнежи.

— Днес съм дошъл при теб, Чарлс — започна той почти сърдечно, — с нещо, което би могло да се нарече мисия. Да, мисия. Това пиле е изключително.

— Радвам се, че ви харесва — измънка старият Бифи.

— Извънредно вкусно — потвърди сър Родерик и си допълни чинията. — Та както ти казах, мисия. Знам, че вие младите днес се задоволявате да живеете в центъра на най-красивата столица, която светът е виждал, слепи и безразлични за многобройните й чудеса. Ако бях човек ла хазарта, само че не съм, щях да заложа значителна сума, че никога в живота си не сте посетили дори такава историческа забележителност като Уестминстърското абатство. Прав ли съм?

Бифи смънка нещо в смисъл, че отдавна се канел да отиде.

— Нито Тауър?

Не, оказа се, че тъкмо се канел да посети и Тауър.

— А в същия този миг на не повече от двайсет минути път с такси от Хайд Парк Корнър се намира възможно най-интересната и поучителна колекция от предмети, както одушевени, така и неодушевени, събрани от четирите краища на империята. Имам предвид Британското имперско изложение в Уембли.

— Вчера ми казаха един виц за Уембли — обадих се, за да допринеса за бодрия тон на разговора. — Ако сте го чували, кажете. Някакъв се приближава до един глух, застанал пред вратите на изложението, и го пита: „Това Уембли ли е?“ „Ъ?“ — рекъл глухият. „Това Уембли ли е?“ — повторил оня. „Ъ?“ — отвърнал глухият. „Това Уембли ли е?“ — пак попитал оня. „Не, четвъртък14“ рекъл глухият. Ха-ха, к’во ще кажете, а?