Замъкът Бландингс и други истории

— Аха! — казал лорд Икнъм. — Ветеринарният иска да ми каже нещо. Да, докторе?

Това като че поозадачило розовия.

— Доколкото си спомням вие ми казахте, че този човек е ваш син.

— Ако имах син — засегнал се лорд Икнъм, — той щеше да изглежда далеч по-добре. Не, това е местният ветеринарен лекар. Може би съм казал, че го имам като мой син и това ви е заблудило.

Той се приближил до Понго и въпросително замърдал с пръсти. Понго зинал насреща му и чак когато една от ръцете на лорда ловко го смушква в ребрата, си спомнил, че е глух и също зашавал с пръсти в отговор. Само не мога да разбера защо, след като не е бил ням, а само глух, е трябвало да ръкомаха, но очевидно в живота настъпват мигове, когато на човек не му остава нищо друго, освен да шава с пръсти. Понго имал чувството, че цяла вечност е подложен на огромно психическо напрежение и следователно не трябва да го обвиняваме за проявената неразговорчивост.

— Не ми стана много ясно какво казва — обявил лорд Икнъм, — защото тази сутрин си изкълчил единия пръст и сега малко заеква. Но, доколкото разбирам, иска да си поговорим насаме. Може би на папагала му има нещо, което не му е удобно да спомене дори с езика на знаците в присъствието на млада неомъжена девойка. Нали ги знаете папагалите. Ще излезем навън.

— Не, ние ще излезем навън — казал Уилбърфорс.

— Да — съгласила се Джулия. — Искам да се поразходя.

— А вие — обърнал се лорд Икнъм към жената, наречена Кони, чието изражение поразително напомняло за Наполеон пред Москва, — ще се присъедините ли към любителите на разходки?

— Аз ще остана и ще си приготвя чаша чай. Надявам се, че няма да ни откажете чаша чай?

— Напротив — любезно отвърнал лорд Икнъм. — Чувствувайте се като у дома си. Стойте тук и се наливайте до пръсване.

Отвън Джулия, която повече от всякога приличала на росна пъпка, здравата се заумилквала около дъртака.

— Просто не знам как да ви се отблагодаря — казала тя.

Розовият също казал, че не знае.

— Няма за какво, мила, няма за какво — отвърнал лорд Икнъм.

— Според мен вие сте направо чудесен. — Ами, ами…

— Наистина, направо сте великолепен.

— Хайде, хайде — рекъл лордът. — Повече не мислете за това.

Той я целунал по двете бузи, по брадичката, челото, дясната вежда и върха на носа, а Понго гледал объркан и гневен. Излизало, че всички освен него целуват това момиче. В крайна сметка унизителната сцена приключила и двамата млади се оттеглили, което най-после, дало възможност на Понго да отвори дума за онази стотачка.

— Откъде — рекъл, — имаш толкова много пари?

— Наистина, откъде? — потънал в размисъл лорд Икнъм. — Спомням си, че вуйна ти ми ги даде за нещо. Но за какво? Сигурно да платя някоя сметка.

Това поободрило Понго.

— Тя ще ти даде да се разбереш — казал той с огромно задоволство. — За нищо на света не бих желал да съм на твое място, когато кажеш на вуйна Джейн — убедено, продължил Понго, защото добре познавал емоционалния характер на вуйна си, — че си връчил цялата й пачка на някакво момиче, и обясниш, защото ще се наложи да обясниш, че момичето е било като картинка. Мисля, че ще откачи от стената някое наследствено бойно топорче и ще те халоса с него по кратуната.

— Не се вълнувай, мило момче — отвърнал лорд Икнъм. — Познавам доброто ти сърце и разбирам твоята загриженост, но не се вълнувай. Ще й кажа, че съм бил принуден да ти дам парите, за да откупиш пачка компрометиращи писма от една испанска куртизанка. Едва ли ще й даде сърце да ме обвини, задето съм отървал любимия й племенник от лапите на опасна авантюристка. Е, отначало може да ти се поразсърди и ще се наложи да изчакаш да мине време, преди отново да се веснеш в Икнъм, но понеже и без туй няма да ми потрябваш, преди началото на акцията за унищожаване на плъховете, всичко е наред.

В този миг до портата на „Кедрите“ дотопурка едър червендалест мъжага. Тъкмо се канел да влезе, когато лорд Икнъм го повикал.

— Мистър Родис?

— А?

— С мистър Родис ли разговарям?

— Да, аз съм мистър Родис.

— Аз съм мистър Булстроуд. Живея малко по-надолу — рекъл лорд Икнъм. — Това е Пърси Фрешнам, девер на сестра ми. Занимава се с внос на свинска мас.

Червендалестият казал, че му е много приятно да се запознаят. Попитал Понго дали търговията с мас е оживена, Понго отвърнал, че всичко е наред, а червендалестият му рекъл, че се радва да го чуе.

— Ние не се познаваме, мистър Родис — продължил лорд Икнъм, — но мисля, че като съсед съм длъжен да ви уведомя, че преди малко забелязах в къщата ви две подозрителни лица.

— В моята къща? Че как, по дяволите, са влезли?

— Несъмнено през някой заден прозорец. Приличаха ми на крадци. Ако надникнете предпазливо, може би ще ги видите.

Червендалестият отишъл да надникне предпазливо и като се върнал, не че бил запенен в устата, но малко му трябвало.

— Прав сте. Седят си в салона ми, сякаш са си у дома, лочат чая ми и нагъват препечени филии с масло.

— Така си и мислех.

— И са отворили буркан сладко от малини.

— Е, така по-лесно ще ги хванете на местопрестъплението. На ваше място бих извикал полиция.

— Непременно ще го сторя. Благодаря ви, мистър Булстроуд.