Замъкът Бландингс и други истории

Ако изобщо някога Бъртрам попада изцяло във властта на алкохола, това е тази нощ. Честно си признавам, че в нашия случай яко се бях натряскал. Така че когато налетях на стария Сипи при кино „Емпайър“, от мен струеше добрина и милосърдие. В подобно състояние сърцето ми не можеше да не се преобърне при вида на Сипи — обикновено един от най-дейните гуляйджии. Сега той беше далеч от обичайното си слънчево разположение на духа. Имаше вид на човек, разяждан от скрита мъка.

— Бърти — каза той, докато вървяхме към площад Пикадили, — „Сърцето, що от мъка е сломено, от най-плахата надежда е окрилено“. — Сипи си пада малко поет, макар че насъщният му зависи от дотациите на старата му леля, която живее в провинцията. Това оправдава възвишения тон на речта му. — Бедата е там, — продължи той, — че за мен няма надежда, нито плаха, нито някаква друга. Здравата закъсах, Бърти.

— В какъв смисъл, момчето ми?

— Утре трябва да замина, за да прекарам три седмици с някакви дол… не, ще отида по-далеч и ще ги нарека низши твари, или приятели на леля ми Бърта. Тя е уредила всичко и дано проклятието на племенника й настигне и последната розова пъпка в градината й.

— Кои са тези дяволски изчадия? — попитах.

— Някои си Прингъл. Не съм ги виждал от десетгодишната си възраст, но си спомням, че дори тогава ми правеха впечатление на видни английски досадници.

— Кофти късмет. Нищо чудно, че нямаш настроение.

— Целият свят ми е черен. Как да се отърва от тази страшна орисия?

Тогава ме осени една от онези гениални идеи, които спохождат човека щом наближи 12 часът в нощта на „Гребните гонки“.

— Всъщност, стари приятелю, имаш въпиюща нужда — казах, — от полицейска каска.

— Наистина ли, Бърти?

— На твое място просто щях да прекося улицата и да си взема онази там.

— Но под нея има някакъв полицай. Съвсем ясно го виждам.

— Че какво от това? — учудих се аз. Направо не разбирах за какво ми го казва.

Сипи потъна за миг в размисъл.

— Мисля, че си прав — най-после каза той. — Интересно как не съм се сетил досега. Ти наистина ли ми препоръчваш да взема каската?

— Разбира се!

— Тогава ще я взема — каза той с променено, далеч по-ведро настроение.

Ето как стоят нещата и вече сигурно ви е ясно защо, напускайки подсъдимата скамейка като свободен човек, вътрешно ме разяждаха угризения. На двадесет и пет години, когато целият живот беше пред него и прочие, Оливър Рандолф Сипърли бе заврян в пандиза и то по моя вина. Аз бях този, който завлече на дъното едва напъпилата негова юност, така да се каже, и сега изникваше въпросът как да изкупя вината си.

Преди всичко трябваше да вляза във връзка със Сипи и да разбера какво е последното му желание. Пообиколих насам-натам, поразпитах и скоро се озовах в малка тъмна стаичка с бели стени и дървена скамейка. На скамейката седеше Сипи, стиснал глава в ръце.

— Как си, друже? — продумах приглушено, както се говори на болник.

— С мен е свършено — отвърна Сипи. Видът му бе на препикано мушкато.

— Хайде, хайде — рекох, — нещата не са толкова зле, колкото изглеждат. Нали съобрази да не им дадеш истинското си име. Поне във вестниците няма да пише за теб.

— Вестниците са ми последна грижа. Не ми дава мира единствено мисълта как да прекарам три седмици с Прингълови, броено от днес, когато се налага да гния В затвора, окован във вериги и с топуз на крака?

— Но нали не искаше да заминеш?

— Тук не става въпрос какво искам, тъпако. Трябва да отида. В противен случай леля ми ще разбере къде съм. А разбере ли, че излежавам присъда от трийсет дни без право на обжалване в най-дълбокия зандан под крепостния ров — хм, представяш ли си каква съдба ме очаква?

Схванах мисълта му.

— Този проблем не е по силите ни — рекох мрачно. — Налага се да го поверим в ръцете на висш интелект. Човекът, до когото трябва да се допитаме, е Джийвс.

И след като изкопчих още няколко необходими подробности, аз му стиснах ръката, потупах го по гърба и се понесох към къщи при Джийвс.

— Джийвс — казах, след като гаврътнах живителната течност, предвидливо забъркана още преди пристигането ми. — Трябва да ти кажа нещо важно, което засяга жизнените интереси на човек, когото винаги си възприемал като… абе с една дума мистър Сипърли.

— Да, сър?

— Джийвс, мистър Сипърли е сгазил лука.

— Наистина ли, сър?

— И то благодарение на мен. Аз бях този, който в миг на криворазбрано милосърдие, ръководен единствено от желанието да го развеселя и да вдъхна смисъл на съществуванието му, предложих да свие онази полицейска каска.

— Нима, сър?

— Бъди така добър да вникнеш в същността, Джийвс. Историята и без това е ужасно объркана за човек с моя главобол и ако ме прекъсваш, ще изпусна нишката. Затова, не се обаждай, а просто кимай от време на време, за да знам, че следиш мисълта ми.

Затворих очи и се съсредоточих.

— Като начало, Джийвс, може би знаеш, а може би не, че на практика мистър Сипърли е напълно зависим от леля си Бърта.

— Това да не е мис Сипърли от имението Падок до село Бекли-он-дъ-Муър, в графство Йоркшър, сър?

— Да. Само не ми казвай, че я познаваш!