Замъкът Бландингс и други истории

Има нещо дяволски коварно в този Джийвс. Толкова пъти откак сме заедно ме е сащисвал с някое явно откачено предложение, хрумване или план за действие и след не повече от пет минути вече е успявал да ме убеди, че то не е само напълно в реда на нещата, но дори е гениално. В случая му потрябва четвърт час да ме приобщи към последното си умотворчество, което засега се оформяше като най-налудничавато, но го направи. Удържах криво-ляво фронта, когато той ме смаза с един удар.

— Искрено ви съветвам, сър, да напуснете Лондон възможно по-скоро и да се скриете за известно време някъде, където трудно биха ви намерили.

— Ъ? Защо?

— Мисис Спенсър се обади три пъти през последните няколко часа, сър, и настояваше да разговаря е вас.

— Леля Агата! — изписках, пребледнял под бронзовия загар.

— Да, сър. От думите й разбрах, че е прочела във вечерните вестници за тазсутрешната съдебна процедура, сър.

Подскочих от стола като прерийно зайче. Щом като леля Агата е изровила томахавката, налагаше се да изчезна яко дим и то незабавно.

— Джийвс — рекох, — настана време не за думи, а за дела. Събирай багажа и то бързо.

— Вече съм го събрал, сър.

— Разбери кога има влак за Кеймбридж.

— Влакът тръгва след четиридесет минути, сър.

— Повикай такси.

— Таксито чака пред вратата, сър.

— Чудесно! Води ме тогава.

Къщата на Прингълови се намираше доста далеч от Кеймбридж, на една-две мили по пътя за Тримпънртън. Когато пристигнах, всички вече се обличаха за вечеря. Така че чак когато нахлузих вечерните одежди и слязох в трапезарията, имах щастието да се срещна лице в лице с цялата глутница.

— Добър вечер! — казах, като поех дълбоко въздух. Опитвах се да говоря с ясен и звънлив глас, но настроението ми не беше от най-слънчевите. Всеки скромен и непретенциозен мъж изпитва неудобство, когато посещава за пръв път чужда къща и съвсем не му става по-леко от факта, че трябва да се преструва на друг. Осезателно усещах премаляване, за което допринесе и присъствието на Прингълови.

Сипи ми ги беше описал като видни английски досадници и по всичко личеше, че ще излезе прав. Професор Прингъл беше кльощав и плешив чичко с вид на страдащ от хронична диария и поглед на настъпена моруна, а по лицето на мисис Прингъл бе изписано безмерно страдание, сякаш през 1900 година е получила лоша вест, от която така и не се е съвзела. Още не бях възстановил душевното си равновесие след запознанството с тези двамата, когато ме представиха на две древни старици, плътно омотани в шалове.

— Сигурно помните мама — печално каза професорът, като ми посочи музеен експонат №1.

— О… а-а-а! — измучах аз, докарал нещо като усмивка.

— И леля ми — въздъхна професорът, сякаш нещата вървяха от зле на по-зле.

— Виж ти, виж ти! — казах и пуснах втора усмивка на експонат № 2.

— Интересно, но тази сутрин тъкмо си приказвахме, че много добре ви помнят — изстена професорът, простил се с всяка надежда.

Настъпи мълчание. Цялата компания, като излязла от най-мрачните разкази на Едгар Алън По, се бе вторачила в мен и аз почувствувах как моята жизнерадост предава Богу дух още в зародиш.

— Помня го Оливър — каза експонат № 1 и изпусна тежка въздишка. — Такова хубаво дете беше. Колко жалко! Колко жалко!

Тактично, разбира се, и изчислено гостът да не почувствува капка неудобство.

— Помня го Оливър — каза и експонат № 2 и ме погледна със същата погнуса, с която клюнестият изгледа Сипи преди да нахлупи черната си шапчица. — Отвратително хлапе. Дразнеше котката ми.

— Като се има предвид, че догодина прави осемдесет и седем, леля Джейн е с прекрасна памет — прошепна мисис Прингъл с погребална гордост.

— Какво каза? — подозрително я попита експонатът.

— Казах, че имаш отлична памет.

— А! — Дъртото чудовище ми метна още един белтък. По всичко личеше, че между нея и Бъртрам няма да разцъфти красива дружба. — Той преследваше моя Тиби из цялата градина и стреляше по него с лък.

В този миг изпод канапето изпълзя котка и се упъти към мен с вирната опашка. Котките много си падат по моя милост, което прави още по-тъжен факта, че трябваше да отговарям за престъпната дейност на невръстния Сипи. Наведох се да я почеша зад ухото, какъвто бе непоклатимият ми навик, но експонатът нададе пронизителен писък.

— Спрете го! Спрете го!

Тя се метна напред необичайно пъргаво за годините си и след като загреба котката, се втренчи в мен с такава злоба, сякаш ме предизвикваше на смъртен двубой. Крайно неприятно.

— Аз обичам котки — промълвих плахо.

Не мина. Симпатиите на компанията не бяха на моя страна. Разговорът съвсем се беше закучил, когато вратата се отвори и в стаята влезе едно момиче.

— Дъщеря ми Елоиз — потиснато каза професорът, сякаш това признание му тежеше като воденичен камък на душата.

Обърнах се да се изръкостискам с нея и така си останах с протегната ръка и увиснало чене. Не помня да ни е нанасян по-мръсен и подъл удар.