Заподозрян № 1

— Знам това, Джак. Нямаше други отпечатъци, освен твоите. Провери четеца на входа. Бих го направила, но трябва да се махаме.

Джъстийн стисна ръката ми, каза, че ще се обади по-късно, и после, сякаш ги бях сънувал, те изчезнаха, а аз останах сам с Колийн.

6

„Бевърли Хилс Сън“ беше единият от трите хотела за отбрана клиентела от веригата „Пул“. Намираше се на булевард „Саут Санта Моника“, на около километър и половина от „Родео Драйв“, и представляваше пететажно бижу, в което всяка стая имаше собствено име и оригинален интериор.

Около „безкрайния“ басейн с олимпийски размери на покрива бяха наредени бели шатри, тапицирани канапета и ергономични шезлонги, а до тях имаше открит бар.

Този оазис привличаше готините, секси млади хора от развлекателната индустрия, тъй като беше едно от най-атрактивните места под слънцето и над него.

В девет часа вечерта Джаред Ноулс стоеше пред вратата на апартамент „Бергман“ на петия етаж заедно с една от камериерките.

— Аз ще се заема, Мария. Благодаря ти — каза й той.

Щом Мария сви зад ъгъла със завивките и постелките в ръце, Ноулс почука силно на вратата и извика името на госта, но отвътре никой не отговори. Допря ухо до вратата с надеждата да чуе шум от пуснатата вода на душа или звука на телевизора, но не долови нищо.

Гостът на хотела, Морис Бингам, бизнесмен от Ню Йорк, беше отсядал в „Сън“ три пъти преди това и никога не беше създавал проблеми.

Ноулс позвъни от мобилния си телефон в стаята на Бингам. Остави сигнала да прозвучи пет пъти, като чуваше едновременно ехото от звъна на телефона през вратата и в ухото си. После отново почука на вратата, този път по-силно, но отново не получи отговор.

Младият управител се приготви мислено за възможно най-добрия и най-лошия сценарий и пъхна в процепа, и после измъкна от него картата, която даваше достъп до всички стаи. Лампичката на вратата светна в зелено, Ноулс натисна дръжката и пристъпи в хотелския апартамент.

Миришеше на лайна.

Пулсът му се ускори и той трябваше да се застави да прекоси фоайето, за да отиде в хола.

Господин Бингам лежеше на пода до писалището, а пръстите му бяха замръзнали, вкопчени за гърлото му като нокти.

В шията му беше впита тел.

Ноулс хвана бузите си с ръце и изпищя.

Ужасът се таеше както в настоящето, така и в миналото. Вече беше виждал труп, почти идентичен на този, когато работеше в хотел „Плеяда“ в Сан Франциско. Беше се преместил тук, защото не можеше да понесе спомена за случката.

През онази нощ, пет месеца по-рано, преди да го освободят, полицаите го бяха въртели на шиш и го бяха мъмрили, задето беше пипал тялото. Беше чул и за други убийства чрез удушаване с тел, даже бяха станали няколко. Това означаваше, че в този хотел е влязъл сериен убиец, който е стоял точно там, където стоеше той в този момент.

Затова Джаред Ноулс не докосна тялото.

Обади се от своя мобилен телефон на собственичката на хотела — Амелия Пул. Нека тя му каже какво да прави, мамка му.

7

Амелия Пул тъкмо се беше прибрала, когато получи обаждането от Джаред Ноулс, управителят на нощната смяна в „Сън“. Помоли го да изчака, докато излезе от гаража, затвори вратата и застана в двора на къщата си с изглед към каньона Лаурел.

— Случи се отново — каза Джаред. Говореше с пресипнал глас и шепнешком, и тя едва чуваше думите му.

— За какво говориш?

— Случи се отново. С един гост от апартамент „Бергман“. Името му е Морис Бингам. Той е мъртъв. Бил е убит. Точно като… не помня как се казваше, но знаете за кого говоря. Онзи в „Плеяда“. Страх ме е, защото аз се явявам връзката, госпожо Пул. Полицията ще реши, че може аз да съм го извършил.

— Направи ли го?

— Не, за Бога, госпожо. Повярвайте ми. Никога не бих го направил.

— Откъде знаеш, че господин Бингам е мъртъв?

— Лицето му е посиняло. Езикът му виси навън. Телта още е на врата му. Не диша. Изпуснах ли нещо? Защото в часовете по хотелиерски мениджмънт не са ни обучавали за подобни ситуации.

Вече направо крещеше.

Амелия на свой ред се изплаши. С това убийствата ставаха пет, три от които в някои от нейните хотели. Ченгетата не бяха открили нищо. От седмици не ги беше чувала. Затова прие това предумишлено убийство като личен удар. Вероятно някакво предупреждение. Всеки един от гостите й можеше да бъде убит. Беше прекалено извратено.

— Джаред, слушай ме внимателно. Ще се опитам да не те замесвам. Светни лампичката „Не ме безпокойте“. Ще можеш ли да го направиш? Използвай лакътя си, не пръстите.

— Камериерката ме повика, за да ми каже, че господин Бингам е поръчал допълнително одеяло и възглавници, но не отварял вратата.

— Внесе ли завивките в стаята?

— Не.

— Докосна ли нещо?

— Не. — Джаред вече плачеше. Идваше му в повече.

— Джаред, включи лампата и се върни долу на рецепцията.

— Това не е ли нарушение на закона?

— Аз ще поема отговорността, Джаред. Ти просто слез долу на рецепцията. Не викай полиция, чу ли?

— Ясно.

— Ако не можеш да си вършиш работата, кажи, че се разболяваш и се прибери тази вечер. Помоли Уалид да те замести.

— Добре, госпожо Пул.

— Ще ти се обадя утре.