Защото те обичам

Забравила молитвата, която току-що беше отправила, тя с усилие се изправи и седна на земята, като издърпа встрани дългата си рокля. От гърлото й се изтръгнаха звуци на животинска мъка при вида на мъртвото новородено между краката й, не по-голямо от къс месо. Беше дошло на белия свят, за да умре. Майчината пъпна връв, хранила го толкова дълго време, накрая се беше превърнала в инструмент на смъртта. Лигавата тъкан се бе омотала около вратлето на бебето. Лицето му бе посиняло. Жестокият свят бе превърнал в самоубийство стремежа му към светлината. Момичето се чудеше, дали то не беше предпочело да умре, инстинктивно осъзнавайки, че ще бъде презряно дори и от собствената си майка.

— Ти поне няма да изпиташ страданията на живота, миличкото ми — прошепна тя.

Падна върху прогизналата земя и втренчи невиждащи очи в продраното небе, съзнавайки, че има треска и сигурно бълнува, защото тези мисли за бебетата, които се самоубиват в утробите на майките си, можеха да хрумнат само на луд човек. Но все пак мисълта, че бебето й споделя желанието й да умре, я караше да се чувствува по-добре.

Трябваше да се помоли за прошка, загдето бе изпитала щастие при смъртта на детето си, но беше прекалено изтощена. Господ сигурно щеше да я разбере. Нали, в края на краищата, той й беше причинил това страдание? Не заслужаваше ли тя малко отдих след всички тия мъки?

Очите й се притвориха под дъжда, който обливаше лицето й като целебен балсам. Не можеше да си спомни откога не беше усещала такова спокойствие. Прие го с благодарност.

Сега вече можеше да умре.

— Мислиш ли, че е умряла? — чу се хриплив младежки глас.

— Не знам — отвърна му друг, малко по-възрастен от неговия. — Пипни я и ще видим.

— Ще имаш да вземаш. Ти я пипни.

Високото, стройно момче приклекна на кокалестите си крака до неподвижно лежащата фигура. То внимателно подпря пушката си с дулото нагоре на дънера на близкото дърво. Ръцете му нервно потрепериха, докато ги протягаше към момичето.

— Страх те е, нали? — предизвика го по-малкото момче.

— Не ме е страх — изсъска му то в отговор.

И за да го докаже, протегна показалеца си до горната й устна, без обаче да я докосва.

— Диша — облекчено произнесе то. — Не е умряла.

— Как мислиш… господи, Буба, изпод роклята й тече кръв.

Буба инстинктивно отскочи назад. Брат му Люк имаше право. Просмукалата се кръв беше оформила алена локвичка под полите на роклята й, които едва закриваха коленете. Нямаше чорапи, а и кожата на обувките беше напукана и разръфана. Връзките бяха завързани след многобройни късания и последвалите ги възли.

— Мислиш, че някой я е прострелял или какво? Може би трябва да погледнем…

— Знам, знам — произнесе нетърпеливо Буба. — Затваряй си глупавата уста.

— Ще кажа на мама, че ругаеш, ако…

— Затваряй си устата! — Буба бясно се завъртя и изгледа заплашително младия си брат. — Аз пък ще й кажа, че ти се изпика във водата за прането на старата Уоткинс, след като тя ти издърпа ушите, че вдигаш голям шум около лагера. — Люк се изплаши и притихна, след което Буба се обърна пак към момичето.

Той страхливо повдигна полите на износената й рокля, като направо не му се вярваше, че наистина му се е ходело на лов сутринта. — Божичко! — изпищя той, като изтърва края на роклята и скочи на крака.

За нещастие, засъхналата от кръвта рокля не падна така, че да закрие безжизненото тяло между дългите крака на момичето. Двете момчета се вгледаха с ужас в мъртвото новородено. Гърлото на Люк издаде странен звук.

— Да не повърнеш? — запита Буба.

— Няма. — Люк преглътна с усилие. — Няма да повърна — добави той, но вече с по-малка увереност.

— Иди извикай мама. И татко също. Той трябва да я пренесе във фургона. Можеш ли да се върнеш в лагера?

— Разбира се. — Гласът на Люк преливаше от пренебрежение.

— Тогава тръгвай. Защото може да умре всеки момент, знаеш.

Люк наклони глава на една страна и се втренчи в бледото лице на легналата жена.

— Струва си човек да я погледа. Нали няма да я пипаш повече, докато се върна?

— Изчезвай! — изрева Буба като впи в брат си застрашителен поглед.

Люк се оттегли на безопасно разстояние, откъдето вече можеше да отвърне достойно на оскърблението.

— Аз ще разбера дали не си погледнал там, където е забранено. И после ще кажа на мама.

Буба Лангстън вдигна една шишарка и я запрати към по-малкия си брат. Шишарката щеше да го уцели, но Люк се втурна в гората. След като брат му изчезна сред дърветата, Буба коленичи до момичето. Захапа долната си устна, преди да погледне отново мъртвото бебе. След това, като използува само връхчетата на показалеца и палеца си, повдигна края на роклята и покри с него студеното телце.

На челото му изби пот, но сега, след като бебето вече не се виждаше, се почувства по-добре.

— Госпожо — прошепна той, — хей, госпожо, чувате ли ме?

Той боязливо я докосна по рамото. Тя простена и обърна главата си.