Защото те обичам

Жената й протегна пълна лъжица с бульон и момичето я преглътна с удоволствие. Беше много гладна.

— Къде се намирам? — запита тя между отделните лъжици.

— В нашия фургон. Аз съм Мама Лангстън. Момчетата, дето те откриха, са моите синове. Спомняш ли си нещо? Уплашила си ги до смърт. — Жената се изкикоти. — Люк разправя историята наляво и надясно по целия керван. Споменах ли ти, че пътуваме много хора към Тексас?

Информацията беше прекалено обилна, за да може да я погълне, и тя се залови със супата. Топлият бульон сгряваше приятно стомаха й, като усилваше чувството за сигурност и уют. Седмици наред беше бягала, боейки се от преследвачи, и с изключение на последните няколко дни беше спала на открито и беше залъгвала глада си с дивите плодове на гората.

Костеливото лице, надвесено над нея, беше едновременно упорито и добро. Малцина биха победили в евентуалния си сблъсък с него, но и малцина биха изпитали грубост от него. Рядката й, някога кестенява, а сега добила мишосив цвят коса, беше опъната в мършаво кокче на тила. Беше едра жена с огромна гръд, провиснала чак до широкия й кръст. Носеше чиста, но избеляла памучна рокля. Кожата й беше набраздена от мрежа тънки бръчици, което контрастираше на момичешки розовите й бузи. Сякаш Господ, виждайки творението си, го е счел за твърде грубо и благосклонно е докоснал с четка тези бузи, за да смекчи с розовото острите черти.

— Хапна ли си добре? — Момичето кимна. Жената остави настрана металната купа. — Бих искала да знам името ти — изрече тя с внезапно смекчен глас, сякаш съзнавайки, че въпросът й може да не се посрещне добре.

— Лидия.

Гъстите вежди се извиха в ням въпрос.

— Хубаво е, но нямаш ли и друго име? Къде са близките ти?

Лидия извърна глава. Представи си лицето на майка си, такова, каквото го помнеше най-ранно детство; красива и млада, а не бледото и изнемощяло лице на умиращата в отчаяние жена.

— Само Лидия — повтори тихо. — Сама съм, нямам роднини.

Възрастната жена преглътна отговора. Тя взе ръката й в своята и я леко я разтърси. Изчака светлокафявите очи на младата жена да се обърнат към нея и възрази меко:

— Ти роди дете, Лидия. Къде е твоят съпруг?

— Умря.

— Ах, колко жалко.

— Не. Щастлива съм, че умря.

Жената бе объркана, но достатъчно учтива и разтревожена за състоянието на момичето, за да продължава с въпросите си.

— Какво правеше сама в гората? Закъде се беше запътила?

Лидия безразлично сви рамене.

— Наникъде. Исках да умра.

— Боже господи! Няма да ти дам да умреш. Още си много млада и хубава, за да умреш — мисис Лангстън издърпа грубо одеялото над крехкото тяло, за да прикрие внезапното състрадание, което я беше обзело.

Външният вид на момичето наистина предизвикваше състрадание. Трагедията беше оставила отпечатъка си по цялото й лице, бледо и изнемощяло под слабата светлина на фенера.

— Мъжът ми и аз погребахме момченцето ти в гората.

Лидия притвори очи. Момченце. А тя дори не беше забелязала това.

— Можем да изостанем малко зад кервана, за да се върнем до гробчето му, ако искаш.

Лидия яростно разтърси глава.

— Не! Не искам да го виждам! — изпод ресниците й блеснаха сълзи.

Възрастната жена я погали по ръката.

— Знам какво изпитваш, Лидия. Родих седем деца, но две от тях погребах. Това е най-жестоката участ, която може да споходи една жена.

„Не, не е“, помисли си Лидия. „Има и много по-жестоки неща.“

— Сега си поспи още. Страх ме е, че ще те втресе, дето си лежала в дъжда. Ще поседя при теб.

Лидия вдигна поглед към състрадателното й лице. Още не можеше да се усмихва, но чертите й се смекчиха от признателност.

— Благодаря.

— Ще имаш достатъчно време да ми се отблагодариш, когато се оправиш.

— Не мога да остана с вас. Трябва да… тръгвам.

— Имаш още доста време, докато стъпиш на краката си. Можеш да останеш с нас дотогава, докато желаеш. А ако искаш, можеш да продължиш с нас до Тексас.

Лидия се опита да възрази, защото не беше достойна да живее с почтени хора като тях. Ако само разберяха какво представляваше тя… Очите й натежаха за сън.

Ръцете му отново хищно я обхождаха от горе до долу. Тя отвори уста да извика и потната му, грапава длан я захлупи. Другата му ръка сграбчи яката на ризата й и я разпра. Мръсните му ръце сграбчиха гърдите й, извличайки удоволствие от причинената й болка. Тя заби зъби в дланта му, за да бъде наказана мигновено с плесник, от който ушите й звъннаха.

— Не се съпротивлявай, или ще разкажа на превзетата ти мамичка за нас. Не искаш тя да знае какво правим двамата с теб, нали? Сигурен съм, че това ще я съкруши и ще умре още на минутата, като разбере, че те шибам, не е ли така?

Не, Лидия не искаше майка й да узнае. Но как можеше да му позволи да повтори гаврата си с нея? Бедрата му яростно дълбаеха нейните в опита си да ги разтворят. Пръстите му болезнено се ровеха в плътта й, забивайки се докъдето можеха да стигнат. И онова отвратително нещо отново проникваше вътре в нея. Той се изсмя при опита й да издере лицето му с нокти и се опита да я целуне.

Тя се съпротивляваше безсилно.

— Не, не — изхълца тя. — Не, не, не…