Затворникът на рая

В продължение на няколко секунди останах така, седнал на леглото, което бях споделил с Беа преди броени часове. Прибрах писмото в плика и когато се изправих, имах чувството, че току-що съм получил юмручен удар в стомаха. Изтичах в банята и повърнах сутрешното си кафе. Пуснах студената вода и си наплисках лицето. От огледалото ме наблюдаваха очите на онзи шестнайсетгодишен Даниел, чиито ръце трепереха, когато погали Беа за пръв път.

11

Когато слязох отново в книжарницата, баща ми ме изгледа въпросително, след което хвърли поглед и на часовника си. Навярно се питаше къде съм бил през изминалия половин час, но нищо не каза. Подадох му ключовете от мазето, като избягвах да срещна очите му.

— Но нали ти щеше да слезеш долу да вземеш книгите?

— Разбира се. Извинявай. Отивам веднага.

Баща ми ме наблюдаваше изкосо.

— Добре ли си, Даниел?

Кимнах, преструвайки се, че съм изненадан от въпроса му. Преди да успее да го повтори, тръгнах към мазето, за да взема сандъците, за които ме беше помолил. Стълбището, което водеше натам, се намираше в дъното на фоайето на сградата. Под първата площадка една метална врата с катинар водеше към вита стълба, която се губеше в мрака и миришеше на влага и нещо неопределено, навяващо мисъл за пръст и мъртви цветя. От тавана висеше малка редица анемично примигващи крушки, които придаваха на мястото вид на противовъздушно скривалище. Заслизах по стълбите и когато се озовах в мазето, потърсих пипнешком електрическия ключ на стената.

Една жълтеникава крушка светна над главата ми, разкривайки контурите на онова, което всъщност бе вехтошарски склад с илюзии за величие. Скелети на стари велосипеди с незнаен собственик, потънали в паяжини картини и картонени кутии, натрупани по проядените от влага дървени рафтове — всичко това създаваше атмосфера, която не приканваше да прекараш вътре повече време от необходимото. Едва когато видях разкрилата се пред мен гледка, осъзнах колко странно бе, че жена ми по своя воля бе решила да слезе тук, вместо да ме помоли аз да свърша тази работа. Огледах лабиринта от непотребни вещи и вехтории и се запитах какви ли други тайни бе скрила сред тях.

Когато осъзнах какво правя, въздъхнах. Думите на онова писмо се процеждаха в ума ми като капки киселина. Заставих се да обещая пред самия себе си, че няма да започна да ровя из кутиите и да търся връзки с парфюмирани писма от оня тип. Щях да наруша това обещание след броени секунди, ако не бях чул, че някой слиза по стълбата. Вдигнах поглед и видях Фермин, който оглеждаше гнусливо сцената.

— Ама тук вони, та се не трае. Сигурен ли сте, че не са оставили балсамирания труп на майката на Мерседитас сред моделите за плетива в някой от тия сандъци?

— Щом така и така сте тук, помогнете ми да кача горе книгите, които баща ми искаше.

Фермин запретна ръкави, готов да се залови за работа. Посочих му два сандъка с щемпела на издателство „Вертисе“ и всеки от нас взе по един.

— Даниел, изглеждате по-зле и от мен. Случило ли се е нещо?

— Навярно е от изпаренията в мазето.

Този опит за шега не успя да заблуди Фермин. Сложих сандъка на пода и седнах върху него.

— Фермин, мога ли да ви задам един въпрос?

Той също пусна сандъка си и го използва като табуретка. Погледнах го. Бях готов да заговоря, но просто не можех да измъкна думите от устата си.

— Проблеми в будоара?

Изчервих се при мисълта колко добре ме познаваше моят приятел.

— Нещо такова.

— Госпожа Беа, благословена да е сред жените, няма особено желание за борба или напротив, желанието е твърде голямо и вие едва успявате да й насмогнете? Имайте предвид, че когато жените родят дете, в кръвта им все едно избухва атомна бомба от хормони. Една от големите загадки на природата е как не полудяват още през първите двайсет секунди след раждането. Тия работи ги знам, защото акушерството — след свободния стих — е едно от хобитата ми.

— Не, не става дума за това. Поне доколкото знам.

Фермин ме гледаше озадачено.

— Трябва да ви помоля да не споделяте с никого това, което ще ви разкажа сега.

Той се прекръсти тържествено.

— Преди малко случайно намерих едно писмо в джоба на палтото на Беа.

Моята пауза явно не го впечатли.

— Е, и?

— Писмото е от бившия й годеник.

— Кой, героичният лейтенант? Че той не се ли върна в родния град на Водача, за да се посвети на забележителната кариера на мамино детенце?

— Така си мислех и аз. Но, както изглежда, в свободното си време пише любовни писъмца на жена ми.

Фермин скочи като ужилен.

— Мамка му мръсна — изръмжа той, по-вбесен и от мен.

Извадих писмото от джоба си и му го подадох. Помириса го, преди да го отвори.

— На мен ли така ми се струва, или копеленцето наистина пише на парфюмирана хартия?

— Не съм обърнал внимание, но не бих се учудил. Човекът си е такъв. Най-хубавото идва по-нататък. Четете, четете…

Фермин зачете, като мърмореше под нос и клатеше глава.

— Не стига, че е долна твар, ами на всичкото отгоре префърцунен до немай-къде. Само заради това „когато целувам други устни…“ заслужава да го тикнат в дранголника.

Прибрах писмото и сведох очи към пода.