Затворникът на рая

— Колко малко ни познаваш!

Беа се надигна в тъмното и, без да каже дума, изхлузи нощницата си и я пусна от едната страна на леглото. Остави ме да я погледам няколко секунди, после бавно се наведе над мен и облиза устните ми, без да бърза.

— Колко малко ви познавам — прошепна тя.

10

На следващия ден осветената коледна ясла потвърди рекламното си въздействие и за пръв път от седмици насам видях баща ми да се усмихва, докато отбелязваше няколко продажби в счетоводната книга. Още от ранно утро започнаха да се отбиват стари клиенти, нестъпвали в книжарницата от доста време, а също и нови читатели, които не ни бяха посещавали досега. Оставих баща ми да ги обслужва с цялата си вещина и с радост го наблюдавах как им препоръчва заглавия, пробужда любопитството им и отгатва техните вкусове и интереси. Денят обещаваше да е добър — за пръв път от много седмици насам.

— Даниел, трябва да извадим поредицата илюстрована класика за деца. Онези книги на издателство „Вертисе“ със синия гръб.

— Мисля, че са в мазето. У теб ли са ключовете?

— Беа ме помоли да й ги дам оня ден, за да свали долу някакви вещи на детето. Нямам спомен да ми ги е върнала. Я погледни в чекмеджето.

— Не са там. Ще се кача горе да ги потърся.

Оставих баща ми да обслужи един клиент, който току-що бе влязъл и искаше да купи някаква книга за историята на кафенетата в Барселона, и излязох през задната стаичка към стълбището. Жилището, което заемахме двамата с Беа, бе на висок етаж, а това си имаше предимства: изобилна светлина и постоянно качване и слизане по стълби, което повдигаше тонуса и укрепваше краката. Пътьом срещнах Еделмира, една вдовица от третия етаж — някогашна танцьорка, която понастоящем си изкарваше хляба, като рисуваше мадони и светци у дома си. Дългите години, прекарани на сцената на театър „Арнау“, бяха съсипали коленете й и сега трябваше да се държи за перилата с две ръце, за да се справи със стълбите, но въпреки това винаги бе усмихната и готова да каже нещо любезно.

— Как е красивата ти жена, Даниел?

— Не е красива колкото вас, доня Еделмира. Да ви помогна ли да слезете?

Както обикновено, тя отказа помощта ми и изпрати много поздрави на Фермин, който винаги я отрупваше с комплименти и й правеше неприлични предложения, щом я видеше да минава.

Когато отворих вратата на апартамента, вътре все още се долавяха парфюмът на Беа и онази смесица от аромати, която излъчват малките деца и целият им реквизит. Беа обикновено ставаше рано и извеждаше Жулиан на разходка с новичката бебешка количка — подарък от Фермин, — която всички наричахме „мерцедеса“.

— Беа? — извиках аз.

Жилището беше малко и ехото от гласа ми се върна още преди да съм затворил вратата зад гърба си. Беа вече бе излязла. Влязох в трапезарията, като се опитвах да възстановя мисловните процеси на жена си и да отгатна къде може да е прибрала ключовете от мазето. Тя беше много по-подредена и методична от мен. Най-напред прегледах чекмеджетата на бюфета в трапезарията, където обикновено държеше квитанции, дребни пари и писма, на които трябваше да се отговори. Оттам преминах към масичките, фруктиерите и лавиците.

Следващият пункт беше остъкленият шкаф в кухнята, където Беа обикновено оставяше разни записки и напомнителни бележки. След като и там ударих на камък, накрая отидох в спалнята, застанах пред леглото и се огледах, опитвайки се да разсъждавам аналитично. Дрехите на Беа заемаха седемдесет и пет процента от гардероба, чекмеджетата и другите мебели в спалнята. Доводите й бяха че аз, тъй или иначе, винаги съм се обличал еднакво, следователно едно кътче от гардероба ми било предостатъчно. Подредбата на нейните чекмеджета беше прекалено сложна за мен. Изведнъж се почувствах гузен от това, че се ровя в личните вещи на жена си, но, след безуспешно претърсване на всички мебели наоколо, все още не бях намерил ключовете.

Да възстановим сцената на местопрестъплението, казах си аз. Смътно си спомнях, че Беа ми бе споменала, че смята да свали в мазето един кашон с летни дрехи. Това бе станало преди два дни. Ако не грешах, същия ден тя беше облечена със сивото палто, което й бях подарил за първата годишнина от сватбата ни. Усмихнах се, доволен от дедуктивните си способности, и отворих гардероба, за да потърся палтото. То беше там. Ако всичко, което бях научил от книгите на Конан Дойл и неговите ученици, беше вярно, ключовете на баща ми трябваше да се намират в някой от джобовете на това палто. Бръкнах в десния и открих две монети и няколко ментови бонбона от онези, които се подаряват в аптеките. Преминах към инспекция на другия джоб и със задоволство установих, че тезата ми се потвърждава. Пръстите ми напипаха връзката с ключовете. И още нещо.

В джоба имаше къс хартия. Измъкнах ключовете, а след кратко колебание реших да извадя и хартията. Вероятно беше някой от онези списъци със задачи, които Беа обикновено си изготвяше, за да не забрави нещо.