Затворникът на рая

Задържах погледа му. Понякога той сякаш остаряваше малко повече само от това, че ме виждаше и си припомняше. Станах и мълчаливо го прегърнах. Притисна ме с всички сили и когато избухна в плач, гневът и мъката, които бе таил в душата си през всички тези години, избликнаха навън като фонтан от кръв. Тогава разбрах, без да мога да го обясня, че баща ми, бавно и неумолимо, е започнал да умира.

Четвърта част Подозрение

1

Барселона, 1957 г.

Утринната зора ме завари на прага на спалнята на малкия Жулиан, който като никога бе заспал дълбоко с усмивка на устните, далече от всичко и от всички. Чух стъпките на Беа по коридора и усетих ръцете й на гърба си.

— Колко време стоиш тук? — попита тя.

— Малко.

— Какво правиш?

— Гледам го.

Беа се приближи до люлката на Жулиан и се наведе да го целуне по челото.

— Кога се прибра снощи?

Не й отговорих.

— Как е Фермин?

— Кара я криво-ляво.

— Ами ти? — Усмихнах се насила. — Искаш ли да поговорим? — настоя тя.

— Някой друг ден.

— Мислех, че нямаме тайни един от друг — рече Беа.

— И аз така мислех.

Погледна ме учудено.

— Какво искаш да кажеш, Даниел?

— Нищо не искам да кажа. Много съм изморен. Няма ли да си легнем?

Беа ме хвана за ръка и ме поведе към спалнята. Легнахме в кревата и аз я прегърнах.

— Тази нощ сънувах майка ти — рече тя. — Изабела.

Дъжд затропа по прозорците.

— Бях малко момиченце и тя ме водеше за ръка. Намирахме се в една голяма и много стара къща, с огромни стаи, с роял и остъклен балкон, който гледаше към градина с басейн. До басейна имаше едно момченце, което изглеждаше съвсем като Жулиан, но аз знаех, че това всъщност си ти — не ме питай защо. Изабела коленичи до мен и ме попита дали мога да те видя. Ти си играеше във водата с хартиено корабче. Казах й, че те виждам. Тогава ми заръча да се грижа за теб. Винаги да се грижа за теб, защото тя трябвало да замине надалече.

Дълго лежахме така, без да продумаме, заслушани в ромоленето на дъжда.

— Какво ти каза Фермин снощи?

— Истината — отвърнах. — Каза ми истината.

Беа ме слушаше безмълвно, докато се опитвах да пресъздам историята на Фермин. Отначало усетих как в душата ми отново се надига гняв, но с разгръщането на разказа ме обзе дълбока тъга и безнадеждност. За мен всичко това бе новост и още не знаех как ще мога да живея с тайните и догадките, които ми бе разкрил Фермин. Онези събития се бяха случили преди почти двайсет години и времето ме бе превърнало в обикновен зрител на една пиеса, в която нишките на моята съдба вече бяха изтъкани.

Когато приключих с разказа си, забелязах, че Беа ме гледа с тревога. Не беше трудно да отгатна мислите й.

— Обещах на баща ми, че докато е жив, няма да търся Валс и няма да предприема нищо — добавих, за да я успокоя.

— Докато той е жив? Ами после? Не помисли ли за нас? За Жулиан?

— Помислих, разбира се. Няма защо да се безпокоиш — излъгах аз. — След като разговарях с татко, си дадох сметка, че всичко това е станало отдавна и не можем да направим нищо, за да го променим.

Беа не изглеждаше особено убедена.

— Истина ти казвам — излъгах я отново.

Тя ме гледа втренчено известно време, но тъй като точно тези думи искаше да чуе, в крайна сметка се поддаде на изкушението да повярва в тях.

2

Следобеда на същия ден, докато дъждът все още шибаше пустите, наводнени улици, мрачната и белязана от времето фигура на Себастиан Салгадо се очерта пред вратата на книжарницата. Наблюдаваше ни през витрината със свойствения си хищен израз, а светлинките на коледната ясла играеха по лицето му. Костюмът му — същият овехтял костюм, който носеше и при първото си посещение — бе прогизнал от дъжда. Отидох до вратата и му отворих.

— Чудесна ясла — рече.

— Няма ли да влезете?

Задържах вратата отворена и той влезе, накуцвайки. Спря се след няколко крачки, като се подпираше на бастуна си. Фермин го гледаше подозрително иззад тезгяха. Салгадо се усмихна.

— Колко вода изтече, Фермин — поде той.

— Мислех ви за умрял — отвърна моят приятел.

— И аз мислех същото за вас, както и всички останали. Поне това ни разказаха: че са ви спипали, докато сте се опитвали да офейкате, и са ви теглили куршума.

— Е, не ги огря.

— Да ви кажа честно, винаги съм се надявал, че сте успели да се измъкнете. Дето се вика, черен гологан не се губи…

— Направо ме трогвате, Салгадо. Кога излязохте?

— Преди месец.

— Само не ми казвайте, че са ви пуснали за примерно поведение — рече Фермин.

— Мисля, че се умориха да ме чакат да хвърля топа. Знаете ли, че ми дадоха документ за помилване? Лист хартия, подписан от самия Франко.

— Не се съмнявам, че сте си го сложили в рамка.

— Държа си го на почетно място: над казанчето в клозета, в случай че ми свърши хартията.

Салгадо се приближи още малко до тезгяха и посочи един стол в ъгъла.

— Имате ли нещо против да седна? Все още не съм свикнал да вървя повече от десет метра по права линия и лесно се изморявам.

— Заповядайте — поканих го аз.

Салгадо се стовари тежко на стола и пое дълбоко дъх, като разтриваше коляното си. Фермин го гледаше така, както някой би наблюдавал плъх, изпълзял от тоалетната.