Затворникът на рая

— Не е ли смешно, че онзи, когото всички очакваха да пукне пръв, ще се окаже последен… Знаете ли кое ме поддържаше жив през всички тия години, Фермин?

— Ако не ви познавах толкова добре, щях да отговоря: средиземноморската диета и свежият морски въздух.

Нашият посетител се опита да се засмее, което в неговия случай прозвуча като дрезгава кашлица или пристъп на задух.

— Все сте си същият, Фермин! Затова се разбирахме толкова добре с вас. Ех, какви времена бяха! Но не искам да ви отегчавам със спомени, особено младежа. Това поколение не се вълнува от нашите работи. Тях ги влече чарлстонът или каквото там е модерно сега. Да говорим ли делово?

— Слушам ви, говорете.

— Ваш ред е, Фермин. Аз вече казах каквото имах да казвам. Ще ми дадете ли онова, което ми дължите? Или ще трябва да спретнем скандал, което не е във ваш интерес?

Фермин остана безучастен в продължение на няколко мига, които ни потопиха в неловко мълчание. Салгадо не откъсваше очи от него и сякаш щеше да блъвне отрова. Моят приятел ми отправи един поглед, който не можах да разтълкувам, и въздъхна сразен.

— Печелите, Салгадо.

След което извади от джоба си един малък предмет и му го подаде. Ключ. Онзи ключ. Очите на Салгадо светнаха като на дете. Стана и полека се приближи до Фермин. Единствената ръка, която му бе останала, трепереше от вълнение, когато взе ключа.

— Ако възнамерявате отново да го пъхнете в някои части от анатомията си, ще ви помоля да влезете в клозета, че това тук е фамилно заведение, отворено за широката публика — предупреди го Фермин.

Лицето на Салгадо, който сякаш си бе възвърнал цвета и живеца на първата младост, се разля в усмивка на безкрайно задоволство.

— Като си помисля, вие всъщност сте ми направили изключителна услуга, като сте ми го пазили през всички тези години — заяви той.

— Нали затова са приятелите — отговори Фермин. — Сбогом и гледайте да не се връщате повече тук.

Салгадо се ухили и ни намигна. После тръгна към вратата, вече вглъбен в своите мисли. На прага се обърна за миг и помирително вдигна ръка за поздрав.

— Пожелавам ви късмет и дълъг живот, Фермин. И не се тревожете, няма да издам тайната ви.

Видяхме го как закрачи под дъжда — просто един старец, когото всеки би помислил за смъртник. Аз обаче бях сигурен, че в този миг той не усещаше нито студения дъжд по челото си, нито дългите години на затвор и несгоди, които носеше в кръвта си. Погледнах Фермин, който сякаш бе прикован към пода и изглеждаше пребледнял и смутен от срещата с някогашния си другар по килия.

— Нима ще го оставим да си тръгне просто така? — попитах аз.

— Имате ли по-добър план?

3

След като изтече прословутата минута на благоразумно изчакване, двамата забързахме по улицата, въоръжени с тъмни шлифери и чадър с размерите на слънчобран, който Фермин бе купил на един от базарите на пристанището с идеята да го използва както зиме, така и лете за излетите си с Бернарда на плажа Барселонета.

— Фермин, с тази чудесия изпъкваме сред тълпата като бълха на чело — предупредих го аз.

— Не се безпокойте. Бас държа, че в момента оня мерзавец вижда само златни дублони, които валят от небето — отвърна той.

Салгадо, който имаше стотина метра преднина, чевръсто куцукаше по улица „Кондал“ под дъжда. Скъсихме малко разстоянието — тъкмо навреме, за да видим, че се кани да се качи на един трамвай, който отиваше нагоре по Виа Лайетана. Затичахме се, затваряйки чадъра в движение, и по някакво чудо успяхме да скочим на платформата на трамвая. В съответствие с най-добрата традиция на епохата, по време на цялото пътуване висяхме отзад. Салгадо си бе намерил място в предната част — отстъпи му го един добър самарянин, който, естествено, не знаеше с кого си има работа.

— Така става, когато хората остареят — отбеляза Фермин. — Никой не си спомня, че и те са били негодници.

Трамваят се носеше с трополене по улица „Трафалгар“, докато стигна до Триумфалната арка37. Надникнахме вътре и видяхме, че Салгадо не е мръднал от мястото си. Кондукторът, мъж с бухнали мустаци, ни наблюдаваше навъсено.

— Хич не си мислете, че като висите там отзад, ще ви направя отбив. Държа ви под око, откак сте се качили.

— Вече никой не цени социалния реализъм — промърмори Фермин. — Каква страна!

Подадохме на кондуктора няколко монети и получихме билетите си. Вече си мислехме, че Салгадо навярно е заспал, но когато трамваят пое към гара „Север“, той се изправи и дръпна шнура на звънеца, за да поиска спирка. Възползвайки се от това, че водачът забави ход, скочихме пред пищната сграда в стил ар нуво, където се помещаваха канцелариите на водноелектрическата компания, и последвахме трамвая пеша до спирката. Видяхме как Салгадо слезе, подпомогнат от двама пътници, и се отправи към гарата.

— И вие ли си мислите същото като мен? — попитах аз.