Затворникът на рая

Ударът се стовари между горната му устна и носа му. Почувствах как плътта и хрущялът се раздробяват под юмрука ми. Каскос вдигна ръце към лицето си и се олюля, а между пръстите му бликна кръв. Блъснах го силно към стената и нахълтах в стаята. Чух как той се строполи на пода зад гърба ми. Леглото беше оправено, а на масата пред терасата с изглед към Гран Виа бе сервирано блюдо, което вдигаше пара. Имаше прибори само за един човек. Обърнах се към Каскос, който се бе хванал за един стол и се опитваше да се изправи.

— Къде е тя? — попитах.

Лицето му бе изкривено от болка. Кръв капеше по гърдите му. Видях, че съм му разбил устната, а носът му почти сигурно беше счупен. Усетих силно смъдене в кокалчетата на пръстите и като си погледнах ръката, видях, че съм си ожулил кожата от удара. Не изпитвах никакво угризение.

— Не дойде. Доволен ли си? — изплю Каскос.

— От колко време пишеш писма на жена ми?

Стори ми се, че той се смее, и преди да бе смогнал да каже нещо друго, се нахвърлих отново върху него. Цапардосах го втори път с цялата ярост, която кипеше в мен. От удара зъбите му се разклатиха, а ръката ми изтръпна. Каскос изстена от болка и рухна на стола, на който се бе подпрял. Когато ме видя, че се навеждам над него, закри глава с ръцете си. Сграбчих го за врата и впих пръсти в плътта му, сякаш исках да му разкъсам гърлото.

— Какво общо имаш ти с Валс?

Каскос ме изгледа с ужас, убеден, че ще го убия на място. Измънка нещо неразбираемо и по ръцете ми покапаха слюнка и кръв от устата му. Стиснах още по-силно.

— Маурисио Валс! Какво общо имаш ти с него?

Лицето ми бе толкова близо до неговото, че можех да видя отражението си в зениците му. Капилярите в очите му започнаха да се пукат и мрежа от черни линийки плъзна към ирисите му. Осъзнах, че съм на път да го удуша, и рязко го пуснах. Каскос си пое дъх с хъхрещ звук и посегна към шията си. Седнах на леглото срещу него. Ръцете ми бяха покрити с кръв и трепереха. Влязох в банята и ги измих. Наплисках си лицето и косата със студена вода и когато видях отражението си в огледалото, не можах да се позная. За малко не бях убил човек.

11

Когато се върнах в стаята, Каскос все така седеше безсилно на стола и дишаше тежко. Напълних една чаша с вода и му я подадох. Виждайки, че се приближавам, той се дръпна на една страна в очакване на нов удар.

— Вземи — казах.

Отвори очи и като видя чашата, се подвоуми за миг.

— Вземи — повторих, — това е само вода.

Прие чашата с разтреперана ръка и я поднесе към устните си. Тогава забелязах, че съм му счупил няколко зъба. Той изстена и очите му се наляха със сълзи от болка, когато студената вода докосна оголената пулпа под зъбния емайл. Поседяхме в мълчание повече от една минута.

— Да повикам ли лекар? — попитах най-сетне аз.

Каскос вдигна поглед и поклати глава.

— Махай се оттук, преди да съм повикал полиция.

— Кажи ми какво общо имаш с Маурисио Валс и ще си тръгна.

Не откъсвах от него студения си поглед.

— Той… той е един от съучредителите на издателството, за което работя.

— Той ли те помоли да напишеш онова писмо?

Каскос се поколеба. Станах и направих крачка към него. Хванах го за косата и я дръпнах силно.

— Не ме удряй повече — замоли се той.

— Валс ли поиска от теб да напишеш писмото?

Каскос избягваше да ме погледне в очите.

— Не беше той — успя да каже.

— Кой тогава?

— Един от секретарите му. Армеро.

— Кой?

— Пако Армеро. Един от служителите в издателството. Каза ми да вляза отново във връзка с Беатрис. Ако съм го направел, рече, щял съм да получа нещо, някаква награда.

— Защо е трябвало да се свържеш отново с Беатрис?

— Не зная.

Замахнах, сякаш се канех да го ударя пак.

— Не зная — изскимтя Каскос. — Истина ти казвам.

— Затова ли я покани на среща тук?

— Аз още си я обичам.

— Добре го показваш, няма що. Къде е Валс?

— Нямам представа.

— Как може да не знаеш къде е шефът ти?

— Защото не го познавам, ясно ли ти е? Очите му не съм виждал. Никога не съм разговарял с него.

— Я ми обясни.

— Започнах работа в „Ариадна“ преди година и половина, в мадридския отдел на издателството. През цялото това време никога не съм виждал Валс. Никой не го е виждал.

Той бавно се изправи и отиде до телефона. Не го спрях. Вдигна слушалката и ме изгледа с ненавист.

— Ще повикам полиция…

— Няма да е нужно — обади се един глас от коридора на стаята.

Обърнах се и видях Фермин. Беше облечен с костюм, който вероятно бе на баща ми, и държеше в ръка някакъв документ с вид на полицейска карта.

— Инспектор Фермин Ромеро де Торес. Полиция. Някой е докладвал за нарушение на обществения ред. Кой от вас ще може да ми опише накратко произшествието?

Не зная кой от двама ни се слиса повече — дали Каскос, или аз. Фермин се възползва от стъписването, за да измъкне внимателно слушалката от ръката му.

— Позволете ми — каза той, като го бутна леко встрани. — Сега ще се обадя в управлението.

Престори се, че набира някакъв номер, и ни се усмихна.

— Свържете ме с полицейското управление, ако обичате. Да, благодаря.

Изчака няколко секунди.

— Да, Мари Пили, аз съм, Ромеро де Торес. Дайте ми Паласиос. Да, ще почакам.