Затворникът на рая

Докато ужким чакаше, закрил слушалката с ръка, Фермин направи жест към Каскос.

— Във вратата на тоалетната ли се блъснахте, или имате нещо да декларирате?

— Този дивак ме нападна и се опита да ме убие. Искам незабавно да подам оплакване. Ще му направя живота черен!

Фермин ми отправи суров служебен поглед и кимна.

— Сто на сто. Ще се погрижим за това.

Престори се, че чува нещо по телефона, и направи знак на Каскос да пази тишина.

— Да, Паласиос. В „Риц“ съм. Да. Стая 424. Един пострадал. Предимно лицеви наранявания. Зависи. Здравата е нашарен. Дадено. Пристъпвам веднага към арест на заподозрения.

Затвори слушалката.

— Всичко е уредено.

После се приближи до мен, хвана ме авторитетно за лакътя и ми направи знак да мълча.

— Не казвайте нито дума. Всичко, което кажете, ще бъде използвано срещу вас, за да ви тикнат в кафеза поне до деня на Вси Светии. Хайде, тръгвайте.

Превит от болка и все още объркан от внезапната поява на Фермин, Каскос наблюдаваше цялата сцена, сякаш не вярваше на очите си.

— Няма ли да му сложите белезници?

— Какво говорите? Това е изискан хотел. Ще го закопчаем долу в патрулката.

Каскос, който продължаваше да кърви и навярно виждаше двойно, ни препречи пътя, не особено убеден.

— Сигурен ли сте, че сте полицай?

— От тайните служби. Ей сегичка ще поръчам да ви донесат един суров телешки котлет, че да си го наложите на лицето като козметична маска. Чудодейно средство за контузии от близко разстояние. Моите колеги ще се отбият по-късно, за да ви снемат показания и да подготвят официалните обвинения — издекламира моят приятел, като отмести ръката на Каскос и бързешком ме затика към изхода.

12

Взехме едно такси пред хотела и изминахме Гран Виа в мълчание.

— Иисусе, Богородице и свети Йосифе! — избухна изведнъж Фермин. — Полудяхте ли? Гледам ви и не мога да ви позная… Какво се опитвахте да направите? Да убиете оня идиот ли?

— Той работи за Маурисио Валс — бе единственият ми отговор.

Фермин подбели очи.

— Даниел, започвате да прекалявате с тази ваша идея-фикс. Защо ли ми трябваше да ви разказвам всичко това… Добре ли сте? Я да видя ръката ви…

Показах му юмрука си.

— Майчице мила!

— Как разбрахте…?

— Защото ви познавам така, сякаш аз съм ви родил, макар че в някои дни почти се разкайвам за това — гневно отвърна той.

— Не знам какво ме прихвана…

— Аз пък знам. И не ми харесва. Хич даже не ми харесва. Това не е онзи Даниел, когото познавам. Нито пък онзи Даниел, с когото искам да съм приятел.

Ръката ме болеше, но много повече ме заболя от мисълта, че съм разочаровал Фермин.

— Фермин, не ми се сърдете.

— О, детенцето може би ще поиска и медал да му дам?

Известно време пътувахме мълчаливо, като всеки гледаше към своята страна на улицата.

— Слава Богу, че дойдохте — казах накрая.

— Нима си мислехте, че ще ви оставя сам?

— Нали няма да кажете нищо на Беа?

— Има си хас! Може би ще трябва да пиша и до директора на „Ла Вангуардия“, за да му разкажа за геройската ви постъпка!

— Не знам какво ми стана, просто не знам…

Суровото му изражение най-сетне се смекчи и той ме потупа по ръката. Преглътнах болката си.

— Повече няма да предъвкваме тази тема. На ваше място сигурно и аз щях да направя същото.

Гледах шествието на Барселона зад прозорците на колата.

— Каква беше тази карта?

— Какво казвате?

— Полицейската карта, която му показахте… Каква беше?

— Членската карта на футболен клуб „Барселона“ на енорийския свещеник.

— Имахте право, Фермин. Какъв кретен съм бил да подозирам Беа!

— Аз винаги съм прав. Това си ми е по рождение.

Предадох се пред очевидното и си затворих устата, защото вече бях наговорил достатъчно глупости за един ден. Фермин бе притихнал и изглеждаше умислен. Притесних се, че съм го разочаровал толкова силно с поведението си, че дори не знае какво да ми каже.

— Фермин, за какво мислите?

Извърна се и ме погледна угрижено.

— Мислех си за онзи човек.

— За Каскос ли?

— Не, за Валс. За онова, което тоя малоумник каза одеве. Чудя се какво означава.

— Какво имате предвид?

Лицето му беше мрачно.

— Досега се тревожех, че вие искате да намерите Валс.

— И това вече не ви притеснява?

— Не, сега друго ме тревожи повече, Даниел.

— Какво?

— Че всъщност той търси вас.

Спогледахме се безмълвно.

— А сещате ли се за някаква причина? — попитах след малко.

Фермин, който винаги имаше готов отговор за всичко, бавно поклати глава и отмести очи.

Изминахме останалия път, без да продумаме. Когато се прибрахме, се качих направо в апартамента, взех си душ и глътнах четири аспирина. После спуснах жалузите, прегърнах една възглавница, която ухаеше на Беа, и заспах като идиот, какъвто си бях, чудейки се къде ли бе тя — жената, заради която нямах нищо против да стана за смях пред целия свят.

13

— Приличам на бодливо свинче — заяви Бернарда, загледана в стократно умноженото си отражение в огледалната стая на моден салон „Санта Еулалия“.