Затворникът на рая

Внезапно тишината бе разкъсана от корабна сирена. От другата страна на Националния док един голям крайцер тъкмо вдигаше котва. Отделяйки се от кея, той отплува с един тласък на витлата, който остави широка следа по водите на пристанището. Десетки пасажери бяха излезли на кърмата и махаха за поздрав. Запитах се дали сред тях бе и Росиито, застанала до своя зрял, представителен търговец на старо желязо от Реус. Фермин умислено се взираше в кораба.

— Смятате ли, че Росиито ще бъде щастлива, Даниел?

— Ами вие, Фермин? Вие ще бъдете ли щастлив?

Гледахме как крайцерът се отдалечаваше, а фигурките се смаляваха все повече, докато накрая станаха невидими.

— Фермин, има едно нещо, което мира не ми дава. Защо не пожелахте да получите сватбени подаръци?

— Не обичам да създавам затруднения на хората. Пък и какво щяхме да правим със сервизите от чаши, лъжичките с герба на Испания и другите неща от този род, които обикновено се подаряват на сватби?

— А на мен би ми било приятно да ви направя подарък.

— Вече ми направихте най-големия подарък, който можех да получа, Даниел.

— Това не се брои. Говоря за подарък за лично ползване и наслаждение.

Фермин ме погледна заинтригуван.

— Само да не е някоя порцеланова мадона или разпятие. Бернарда вече има такава колекция, че почти няма място за нас.

— Не се безпокойте. Не е предмет.

— Нали не говорите за пари…

— Знаете, че за жалост нямам пукнат грош. Заможният у нас е моят тъст, а той не си пилее парите току-така.

— Тези нови франкисти са страшни вариклечковци.

— Тъст ми е добър човек, Фермин. Не го закачайте.

— Слагаме кръст на тази тема, но не се отклонявайте от въпроса сега, когато вече ми пуснахте мухата. Какъв подарък?

— Познайте.

— Кутия „Сугус“.

— Студено, студено…

Фермин повдигна вежди, изгарящ от любопитство. Очите му светнаха отведнъж.

— Не… Наистина ли? Време беше!

Кимнах.

— Всяко нещо с времето си. А сега ме слушайте внимателно. Днес ще видите нещо, за което не бива да разказвате на никого, Фермин. На никого.

— Дори и на Бернарда ли?

6

Първите лъчи на деня се плиснаха като течна мед по корнизите на Рамбла де Санта Моника. Беше неделя сутрин и улиците бяха пусти и смълчани. Щом навлязохме в тясната уличка „Арко дел Театро“, призрачната светлина, проникваща откъм Рамблас, полека избледня и когато стигнахме пред голямата дървена врата, вече бяхме потънали в един град от сенки.

Качих се по стъпалата и почуках с мандалото. Ехото бавно се изгуби във вътрешността като затихваща вълна̀ в езеро. Фермин, който пазеше почтително мълчание и приличаше на момче, очакващо първо причастие, ме погледна притеснено.

— Не е ли доста раничко за посещение? — попита. — Дано да не разсърдим шефа…

— Това не е универсален магазин. Няма определено работно време — успокоих го аз. — А шефът се казва Исаак. И не се обаждайте, преди той да ви е попитал нещо.

Фермин кимна сговорчиво.

— Гък няма да кажа.

Няколко минути по-късно чух танца на зъбчатите колела, скрипците и лостовете, които задвижваха ключалката, и слязох отново по стъпалата. Вратата се отвори едва колкото педя и орловото лице на Исаак Монфорт, пазителя, надникна навън с обичайния си стоманен поглед. Очите му се спряха най-напред върху мен и след един бегъл оглед се заеха старателно да проучват, анализират и каталогизират моя приятел.

— Това трябва да е знаменитият Фермин Ромеро де Торес — промърмори той.

— Покорен ваш и Божий слуга и…

Сръгах Фермин с лакът, за да млъкне, и се усмихнах на пазителя.

— Добро утро, Исаак.

— Добро ще е онова утро, Семпере, в което не довтасвате тук призори или когато съм в тоалетната, или на църковни празници — отвърна Исаак. — Хайде, влизайте.

Той отвори вратата още мъничко и ни пусна да се вмъкнем вътре. Докато затваряше зад гърба ни, Исаак вдигна от пода маслената си лампа и Фермин можа да разгледа сложния механизъм на ключалката, която се движеше като вътрешностите на най-големия часовник на света.

— Тук някой взломаджия ще види бая зор — изтърси той.

Хвърлих му предупредителен поглед и Фермин побърза да сложи пръст на устните си.

— Търсене или доставка? — попита Исаак.

— Честно казано, от сума време се канех да доведа Фермин, за да опознае това място от първа ръка. Много пъти съм му говорил за него. Той е най-добрият ми приятел и ще се жени днес по обед — обясних аз.

— Мили Боже! — възкликна Исаак. — Горкичкият. Сигурен ли сте, че не искате да ви предложа убежище от брачния ярем?

— Фермин е от онези, които се женят с дълбоко вътрешно убеждение, Исаак.

Пазителят измери Фермин от глава до пети. Моят приятел се усмихна извинително.

— Каква смелост!

После ни поведе по широкия коридор към входа на галерията, водеща към голямата зала. Пуснах Фермин да върви на няколко крачки пред мен, тъй че да открие със собствените си очи онова видение, което думите бяха безсилни да опишат.