Затворникът на рая

— Давид Мартин избягал от страната преди войната — обясних аз. — В началото на 1939 г., към края на конфликта, се върнал, пресичайки Пиренеите, и бил задържан в Пучсерда няколко дни по-късно. Хвърлили го в затвора, откъдето вече не излязъл, защото през 1941 г. бил убит.

Исаак ни гледаше недоверчиво.

— Не се съмнявайте, шефе — увери го Фермин. — Нашите източници са достоверни.

— Аз пък мога да ви уверя, че през 1941 г. Давид Мартин беше седнал на същия стол, на който седите вие, Семпере, и двамата си побъбрихме известно време.

— Сигурен ли сте, Исаак?

— В живота си не съм бил по-сигурен в каквото и да било — отвърна пазителят. — Спомням си добре, защото не бях го виждал от години. Изглеждаше болен и съсипан.

— Спомняте ли си датата, на която дойде?

— Отлично. Беше последната нощ на 1941 г. 31 декември. Тогава го видях за последен път.

Фермин и аз се задълбочихме в пресмятания.

— Значи вярно е било онова, което тъмничарят Бебо е разказал на Брианс. Нощта, в която Валс наредил да откарат Мартин в старата къща при парка Гюел и да го ликвидират… Бебо по-късно чул наемниците да си говорят, че нещо се случило там, че имало още някого в къщата… Може би някой е попречил Мартин да бъде убит… — предположих аз.

Исаак загрижено изслуша тези гласни размишления.

— За какво говорите? Кой е искал да убие Мартин?

— Това е дълга история — рече Фермин. — С безброй бележки под линия.

— Е, надявам се да ми я разкажете някой ден…

— Според вас Мартин беше ли с ума си, Исаак? — попитах.

Пазителят сви рамене.

— При него никога не се знаеше… Този човек имаше изтерзана душа. Когато си тръгваше, го помолих да ми позволи да го изпратя до влака, но той ми отвърна, че отвън го чакала кола.

— Кола?

— И то не каква, а „Мерцедес-Бенц“. Собственост на някой, когото наричаше Тартора и който, доколкото разбрах от думите му, го чакал пред входната врата. Само че когато излязох с него, навън нямаше ни кола, ни тартор, изобщо нищо…

— Не ме разбирайте криво, шефе, но тъй като е било навечерието на Нова година и настроението е било празнично, възможно ли е да сте попрекалили с пенливите напитки и, зашеметен от коледните песни и от високото съдържание на захар в традиционната халва, да сте си въобразили всичко това? — попита Фермин.

— От пенливите напитки употребявам само газирана лимонада и най-силното питие, което имам тук, е бутилка кислородна вода — спокойно уточни Исаак, който не изглеждаше засегнат от предположението.

— Простете, че изразих съмнение. Това бе просто формалност.

— Разбирам ви. Но повярвайте ми, когато ви казвам, че, освен ако не съм бил посетен от дух — а надали беше дух, защото му течеше кръв от едното ухо, ръцете му трепереха от треска и като капак омете всички бучки захар от килера ми, — Мартин беше толкова жив, колкото сте вие или аз.

— А не ви ли каза защо идва при вас след толкова време?

Исаак кимна.

— Каза, че идва, за да остави нещо при мен. Щял да си го прибере, когато можел. Или лично, или щял да изпрати някого…

— И какво ви остави?

— Пакет, увит в хартия и овързан с шнур. Не зная какво имаше вътре.

Преглътнах на сухо.

— И още ли е у вас?

8

Пакетът, измъкнат от дъното на един шкаф, лежеше на писалището на Исаак. Когато го докоснах с пръсти, финият слой прах, който го покриваше, се вдигна в облак от частици, позлатени от светлината на маслената лампа, която Исаак държеше от лявата ми страна. Отдясно Фермин извади джобното си ножче от калъфчето му и ми го подаде. Тримата се спогледахме.

— Нека да бъде Божията воля — рече Фермин.

Пъхнах ножчето под шнура, с който бе овързан пакета, и го срязах. Извънредно внимателно свалих опаковката, докато съдържанието се показа. Беше ръкопис. Страниците бяха изпоцапани, покрити с петна от восък и кръв. На първата страница се четеше заглавието, надраскано с дяволски почерк.

Играта на ангела

от Давид Мартин

— Това е книгата, която е писал, докато е бил затворен в кулата — промълвих аз. — Навярно Бебо я е спасил.

— Отдолу има нещо, Даниел… — посочи Фермин.

Изпод страниците на ръкописа се подаваше ъгълчето на къс пергаментова хартия. Дръпнах го и извадих плик. Беше запечатан с червен восък, в който бе отбелязана фигурката на ангел. На предната страна на плика имаше само една дума, написана с алено мастило:

Даниел

Усетих как студ плъзна по ръцете ми. Исаак, който наблюдаваше сцената със смесица от удивление и загриженост, се изниза от стаята, следван от Фермин.

— Даниел — тихо извика моят приятел. — Оставяме ви, за да си отворите плика на спокойствие и без чужди погледи…

Стъпките им бавно се отдалечиха. Успях да доловя само началото на разговора им.

— Е, шефе, от толкова вълнения забравих да спомена, че когато влязох одеве, случайно ви чух да казвате, че мислите да се пенсионирате и да напуснете поста.

— Така е. Вече от много години съм тук, Фермин. Защо питате?

— Вижте, знам, че току-що сме се запознали, тъй да се каже, но може да проявя интерес…