Завещанието на инката

— Сигурно ти се заблуждаваш. Татко Ягуар не е човек, който ще вземе да обърка пътя, на латински „виа“ или „трамес“.

— Ама нали и аз мога да си събирам ума, тъй че няма да ми хрумне нещо погрешно. Когато идвахме насам, яздихме към долината в съвършено права линия и тя ни беше просто пред носа. А ето на, като застана сега върху тез следи, ми се струва, че долината остава твърде вляво от нас. Накъде да яздим по-нататък?

— Подир Татко Ягуар. Така сигурно ще стигнем до Блатото на костите.

— Добре, ще ви се подчиня. Все ми е тая.

И така, те продължиха по следите. Изминаха няколко часа, след което почвата стана песъчлива и дирята изчезна. Запазиха досегашната посока, макар че местността им се струваше непозната. Пак измина доста време, но ето че Фрице дръпна юздите на коня си и каза:

— И все пак не съм се излъгал — заблудили сме се. Иначе отдавна да сме стигнали блатото.

— Прав си, но не е възможно Татко Ягуар да обърка пътя!

— Тогава е имал някакво друго намерение или някаква причина да заобиколи блатото.

— А ние изгубихме ценно време. Какво да правим, драги Фрице? Дали да обърнем конете и да се върнем в Долината на пресъхналото езеро?

— В никакъв случай няма да постъпя тъй! Отклонили сме се твърде наляво, значи трябва да яздим надясно. И понеже сме стигнали доста надалеч, ще се наложи малко да се върнем. Общо взето, ще яздим назад и надясно. Ако и тогава не се озовем при блатото, нямам нищо против да ме изпържат в масло и да ме изядат.

Отправиха се в определената от Фрице посока и действително след известно време забелязаха пред себе си дърветата, които растяха по бреговете на Блатото на костите. Но за съжаление денят вече почти си отиваше и на слънцето му оставаше най-много последната осма от неговия път по небето.

Край блатото скочиха от седлата и предпазливо отведоха конете до мястото, където бяха оставили костите.

— А сега бързо на работа! — обади се Фрице. — След час ще се стъмни. Дотогава трябва всичко да е натоварено върху седлата и после тръгваме.

— Няма ли да останем тук?

— Не. Днес е последният ден и абипоните може да се появят. Страшно ще се зарадват, ако ни спипат! Нека си плюем здравата на ръцете! Ама се пазете от крокодилите! Едва сега виждам колко масово се въдят тук.

Действително, вгледаше ли се човек по-внимателно във водната повърхност и особено близо до брега, можеше да забележи стотици подобни влечуги. Костите все още се намираха там, където ги бяха оставили. Двамата мъже се заловиха да ги събират на връзки. Но това не ставаше бързо, както желаеше Фрице, защото господарят му все искаше нещо да му покаже, да му обясни и сто пъти го помоли страшно много да внимава да не повреди нещо. Ту на едно място имаше нещо да се изстърже, ту на друго пък нещо трябваше да се почисти с шепа вода. Времето минаваше, а двамата не обръщаха никакво внимание на онова, което ставаше край блатото. И ето че най-ненадейно чуха нечий силен глас. Те клечаха в тръстиката, но стреснато скочиха на крака, за да видят кой ли се бе появил толкова необичайно в тази местност. Намираха се зад доста голям гъсталак, който ги скриваше, но не им пречеше да гледат между тръстиковите стъбла. Онова, което съзряха, не можеше да не ги разтревожи силно.

Приближаваше се цяла армия от конници и пешаци. Личеше си, че тези хора се канеха да спрат недалеч от блатото. Несъмнено имаха намерение да останат на лагер край него и тук да пренощуват. Група ездачи, може би дванайсет или тринайсет, дойдоха съвсем наблизо, защото още отдалече бяха забелязали петте коня, при които в този момент спряха. Единият от тях беше индианец. Останалите принадлежаха към бялата раса. Те слязоха от конете си и започнаха да търсят следи наляво и надясно из тръстиката. Тъй като се намираха най-много на четирийсетина крачки, лицата им можеха да се разпознаят.

— Божичко, ей ти на радост в къщи! — прошепна Фрице на господаря си. — Защо приказвахте и се бавихте толкоз дълго! Знаех си, че тъй ще стане! Познавате ли тез типове?

— Да, за съжаление — отговори докторът, обзет от не особено приятно чувство. — Ако не се лъжа, ей там виждам Антонио Перильо, който стреля по мен, а също и капитан Пелехо, дето ни изненада при гигантохелонията.

— И високият як мъж, когото наричаха Гамбусино! Гос’ин докторе, ами я погледнете по-нататък! Та туй са най-малко осемстотин въоръжени човеци. И кои са те? Абипоните!

— Драги Фрице, не можем ли да избягаме?

— Та накъде ли? Навън от тръстиката при онези негодници ли, или навътре в блатото? В оназ посока ще ни заловят червенокожите, а в таз пък ще ни излапат крокодилите.

— Ами тогава да останем тук, скрити в тръстиката. Може пък и да не ни намерят. А стане ли веднъж тъмно, което латинистът нарича „калигинозус“ или „обскурус“, ще избягаме.

— Не си въобразявайте подобно нещо, щото преди да са отминали във вечността и пет минути, те ще ни спипат.

— Тогава май става опасно, а?

— В никой случай няма да ни е уютно.

— Какво ще кажем, ако ни попитат какво правим тук?