Завещанието на инката

— Добре, че задавате тоз въпрос! Вие няма да отговаряте хич нищо. Приказването ще е моя работа. За нищо на света не бива да научат, че Татко Ягуар е наблизо и че камбасите знаят за нападението. Дошли сме дотук сами. Само туй ще твърдим даже ако най-напред ни набият на кол, после ни набучат на копия, след туй ни обесят, най-подир ни отровят и в крайна сметка дори ако поискат да ни убият. Внимавайте! Ето на, откриха следите ни. Майчице мила! Сега се вдига завесата. А как ли ще се чувстваме, когато падне!

Най-сетне неприятелите успяха да различат старите следи от новите. Тръгнаха по вторите, бързо се приближиха и навлязоха в тръстиката. Гамбусино вървеше пръв. Щом съзря двамата червенодрешковци, по лицето му се изписа изненада и той извика:

— Ay maravilla! (О, чудо!) Кого срещаме тук? Та това са добри стари познати! Добре дошли, сеньори! Ами какво правите тук? Да не сте намерили пак някоя великанска костенурка? Но наистина, занимават се със стари кости! Е, скоро и вашите ще заприличат на тези!

Той избухна в подигравателен смях, към който се присъединиха и останалите. После сграбчиха двамата и ги замъкнаха при конете им, където земята бе твърда и суха, с други думи, по-сигурна и надеждна, отколкото край водата. Най-напред ги наобиколиха, а после изпразниха джобовете им. Всичко, каквото имаше в тях, им бе взето за втори път.

Гамбусино надменно се изтъпанчи пред тях и зададе на доктор Моргенщерн ехидния въпрос:

— Е, скъпи приятелю, а какво стана с Татко Ягуар?

— Той е по следите ви — отвърна бързо Фрице, за да насочи въпросите към себе си.

— Ти какво се обаждаш бе, нахален тип! Но ще ти позволя да говориш, защото може би ще си по-откровен от своя господар, от когото и преди не успяхме нищо да измъкнем. И ти си проиграл живота си, но все още можеш да го спасиш, като ни кажеш истината. Татко Ягуар наистина ли тръгна подир нас още сутринта?

— Да.

— Докъде стигна?

— Не знаем, защото не бяхме с него.

— В същност какво търси в Гран Чако?

— Кани се да бере чай със своите йербатероси.

— В коя местност?

— Не знам. Изобщо към нас беше много потаен. Научихме само, че иска бързо да ви последва, за да разбере в каква посока ще продължите.

— Колко хора има при него?

— Около двайсетина.

— Ами вие откъде се сдобихте с тези коне и оръжия? Нали ви взехме всичко.

— Той ни ги даде, защото се надява, че банкерът Салидо ще му плати за тази услуга.

— Тъй си и мислех! А как дойдохте дотук?

— Знаем, че в Гран Чако се намират останки от стари животни, и навлязохме с конете в пустинята наслуки. Ей тук открихме каквото търсехме.

— Къде срещнахте камбаси?

— Никъде. Когато преминахме вчера през няколко села, те бяха празни.

— Защо?

— Откъде мога да знам, сеньор?

Грамадният Гамбусино сложи тежката си ръка на рамото му и с гневен глас каза:

— Слушай, човече, ти си или най-големият глупак, какъвто може да има, или си извънредно изпечен хитрец. Но и в двата случая няма да е жалко, ако споделиш съдбата на господаря си. Чрез теб узнахме, че Татко Ягуар е зад нас, а не пред нас, както вече бяхме започнали да мислим. Това ни е достатъчно. Завържете двамата негодници здраво за дърветата! После ще ви кажа какво приятно зрелище мисля да ви предложа с тях.

Последните си думи Гамбусино отправи към заобикалящите го хора. Двамата немци бяха вързани за дърветата и той тихо заговори на свитата си, образувала кръг около него. Отвратителният смях на хората му, разнесъл се в знак на одобрение, даваше да се разбере, че той има някакъв адски план. После Гамбусино отново се приближи до двамата и им каза:

— За да не ви дадем възможност пак да ни се изплъзнете, ви осъдих на двойна смърт. Ще бъдете обесени и същевременно изядени от крокодилите. Само дяволът може да ви вдъхне все още някаква надежда.

Докторът се накани да му отговори нещо в своя защита, обаче Фрице подметна:

— Мълчете, гос’ин докторе! Всяка дума е излишна.

— Тогава наистина сме загубени, драги Фрице!

— Хич не си мислете таквоз нещо! Не ни ли убият начаса, спасени сме!

— Кой ще ни спаси?

— Татко Ягуар.

— Невъзможно. Той не е тук.

— О, тук е! Тъкмо когато Гамбусино млъкна, случайно погледнах ей към онзи малък воден ръкав и от тръстиката на отвъдния му бряг светкавично се изправи човешка фигура, махна ми с ръка и пак бързо изчезна. Беше Татко Ягуар. Познах го.

— Навярно се лъжеш. Слънцето, наречено на латински „сол“, вече залезе и сумракът се спуска.

— Въпреки туй не се лъжа. Беше неговата висока широкоплещеста фигура, облечена в кожените дрехи, дето ги носи. Направи ми таен знак с ръка и мигновено се скри.

Двамата имаха възможност да говорят несмущавано, защото неприятелите им се бяха отдалечили за малко, за да доведат абипоните да гледат предстоящото зрелище. Червенокожите прекъснаха приготовленията си за лагеруване и надойдоха, за да зяпат двамата пленници и да им се подиграват. Бенито Пахаро, наричан Гамбусино, известно време ги остави да се позабавляват, но после ги накара да отстъпят назад с думите:

— А сега направете място, за да започнем! Запалете огън ей до онова дърво! Така ще можете да гледате как двамата негодници ще се гърчат.