Завещанието на инката

Тръгнаха по следите на двамата. Налагаше се да яздят в галоп, защото блатото се намираше на два часа езда, а тъкмо толкова време оставаше до смрачаване.

Докато летяха през равнината, те не откъсваха изпитателните си погледи от посоката, откъдето очакваха появяването на неприятеля. Измина час и половина и блатото вече не можеше да бъде далеч. Ето че инката посочи на юг и каза:

— От там се задават ездачи. Образуват голяма тъмна точка и затова ги виждам, но те все още не могат да ни забележат, защото сме само трима.

— За да се измъкнем от обсега на зрението им, сме принудени да опишем дъга — рече Хамер. — Ако направим така, че блатото да остане между нас и тях, вероятно няма да ни открият.

Само след няколко секунди забелязаната от Хаукаропора точка изчезна. Тримата описаха широка дъга на север, после я продължиха, докато образува полукрък, който отново ги отведе на запад. В далечината съзряха дървета, а после и по-ниски храсти и след броени минути спряха край северния край на блатото, тъй че то се намираше между тях и приближаващите се абипони. В този момент слънцето започна да потъва зад хоризонта.

Слязоха от конете и ги вързаха. Татко Ягуар измъкна от кобурите на седлото далекогледа си и се покатери на едно дърво, за да вижда по-надалеч. Да, ей там идваха абипоните начело с конниците, които, изглежда, бяха само бели, а зад тях вървяха спешените индианци. Хамер претърси тръстиката с далекогледа си, обаче нищо не успя да открие, тъй като Моргенщерн и Фрице работеха наведени над скъпоценната си находка.

Младият инка също се покатери на едно дърво и само след минута или две подвикна на Татко Ягуар:

— Сеньор, пет коня! Виждам ги!

— Къде?

— Ей там, насреща, вързани за дърветата зад храсталака. От вашето място не могат да се видят.

— Тогава абипоните сигурно ще ги забележат, нали?

— Да. Конниците препускат точно към тях. Вече слизат от седлата при петте коня.

— Олеле! Веднага ще открият онези нещастници. За съжаление тъмнината се спусна толкова бързо, че направи невъзможно п о-нататъшно то наблюдение. Татко Ягуар и инката слязоха от дърветата. Великанът каза:

— Ще се промъкна до там.

— Опасно е — предупреди Ансиано.

— Не ме е страх от абипоните!

— Нямам предвид тях, а крокодилите, които се крият в тръстиката.

— Все още не е толкова тъмно, че да не ги забележа. Я слушайте!

От отсрещната страна се разнесоха силни гласове.

— Заловили са онези непредпазливи хора — продължи Хамер.

— Трябва да разбера какво ще стане с тях.

— Тогава идвам с теб! — каза Ансиано.

— И аз! — обади се Хаука.

— Един от нас трябва да остане тук, при конете. Нека Ансиано дойде с мен!

Хамер и старецът се отдалечиха, промъквайки се приведени през тръстиката. Това не беше трудно, докато пред тях имаше гъсталак, зад който намираха прикритие, но скоро се видяха принудени да легнат на земята. При това трябваше да внимават да не разклащат тръстиките. Острите и твърди стъбла режеха дланите им, но те не им обръщаха внимание. Често им се налагаше да пропълзят през вонящите локви, чиято смрадлива кал достигаше до лактите им. Така те се приближаваха все повече и повече и ето че се озоваха на най-много шейсетина крачки от мястото, където Хаука бе видял вързаните пет коня.

Дотук двамата бяха достатъчно предпазливи да не подават главите си над тръстиката, но сега трябваше да използват последната нищожна дневна светлина. Татко Ягуар отдавна бе свалил шапката си и я бе захапал със зъби. Той изтръгна сноп тръстика, вдигна го във вид на ветрило над главата си и се поизправи дотолкова, че да може да наблюдава наоколо, без самият той да бъде забелязан.

Ей къде стоеше докторът със своя слуга — при белите, които бяха дошли с абипоните, а малко по-нататък се виждаха на групи червенокожите. Фрице се намираше с лице точно към мястото, където се криеха двамата съгледвачи, докато всички останали гледаха в друга посока, а именно към двамата пленници. В този миг Татко Ягуар бързо се изправи в целия си ръст, но само за една-единствена секунда, направи знак на Фрице, и светкавично пак приклекна.

— Защо рискувате така, сеньор? Това движение може да ни струва живота! — прошепна му Ансиано.

— Едва ли — не ме забелязаха. Но Фрице ме видя и ще каже на господаря си да не губи надежда.

— Какво ли ще правят с двамата лекомислени мъже?

— Скоро ще разберем, защото, изглежда, започват да се съвещават. Отскубни тръстика от земята и я постави пред себе си. Така ще можеш по-удобно да наблюдаваш какво става.

Ансиано последва съвета му. Двамата видяха, че Гамбусино настойчиво говори нещо на спътниците си, но вече не можеха ясно да различават лицата им. После чуха високи одобрителни викове, ала без да успеят да разберат отделни думи. Стъмни се съвсем и под едно дърво от рода на елите бе запален огън. Отведоха двамата пленници близо до него. Пламъците осветиха лицата и фигурите на хората. В този момент от устата на Татко Ягуар се изтръгна лек вик, който сигурно щеше да бъде чут от неприятелите му, ако самите те не крещяха толкова силно.