Завещанието на инката

— А сега преди всичко ми кажете разпитваха ли ви как сте попаднали при блатото?

— Разбира се, че ни криминализираха, ама аз нищо не признах. Той разказа за разпита, на който бе подложен. След това Хамер, който досега говореше с гневен тон, каза малко по-благо:

— В такъв случай, за щастие, не сте вършили само грешки. А как ви хрумна злощастната идея да се върнете при блатото?

— Вината е моя — отвърна дребничкият учен. — Не можех да забравя костите. Въртяха ми се в главата. Исках да ги притежавам и не мирясах, докато не склоних Фрице да се върне с мен при блатото, наречено на латински „палус“.

— Каква непредпазливост! По-късно ще ми разкажете всичко. Трябва да тръгваме. Вие нямате коне, но понеже сигурно сте много изтощени, ще се наложи да яздите. Ние с Ансиано ще вървим пеша край конете.

Едва сега той развърза краищата на ласата, останали на доктора и неговия слуга, но бе достатъчно предпазлив да ги пъхне в джобовете си.

Можеше да се предположи, че неприятелите щяха да яздят към Долината на пресъхналото езеро по права линия. За да не забележат следите им, татко Ягуар сметна за уместно непрекъснато да се придържат успоредно на техния път, но на значително разстояние. Потеглиха, като двамата немци и инката яхнаха конете. С големи енергични крачки Татко Ягуар и Ансиано вървяха начело, за да показват пътя на останалите.

Когато след известно време лунният сърп изгря, стана по-светло, така че старият Ансиано забеляза колко прегърбен и замислен крачи Татко Ягуар до него. Изглежда, нещо гнетеше иначе толкова жизнения и силен мъж. Минутите и часовете течаха, без да отвори уста, и само от време на време се разнасяше някакъв особен скърцащ звук, като че причинен от здраво стиснатите му зъби. Ето защо най-сетне старецът прекъсна мълчанието, обръщайки се към него полугласно:

— Измъчва ви някаква мисъл, която не ви дава покой. Няма ли да я споделите с мен, сеньор?

— Ще я чуеш, Ансиано — отговори немецът. — Дълги години съм търсил Гамбусино с горест и мъка в сърцето, без да успея да се срещна с него нито веднъж.

— Странно! Да ми се бяхте доверили, желанието ви отдавна щеше да се е сбъднало.

— Никаква полза нямаше да имам, ако ти се бях доверил, защото не знаех, че Гамбусино е човекът, когото търся. Но вече го разпознах. Познах го не само днес с очите си, а и още преди време със слуха си. Когато се срещнахме най-напред долу край Рио Саладо и един час по-късно освободихме от ръцете на абипоните двамата, които днес избавихме от смърт, чух силен заповеднически глас. Той ме накара да се спра в бързия си бяг. Но отляво и отдясно бяхме обградени от гора, която променя звученето и тембъра на гласа. Обаче сега… сега вече го разпознах!

— Ваш враг ли е?

— Имам с него една сметка за уреждане и присъдата му ще бъде подписана с кръв…. надявам се, още утре!

— Значи кръв за кръв?

— Да. Той уби брат ми далеч оттук на север. Не ми се иска да разказвам как стана. Беше толкова ужасно, че от това ми побеля косата. Преследвах го. Научих, че се е отправил към Южна Америка. Родината му е Аржентина. Дойдох тук, за да го търся. Днес го намерих и повече няма да го изпускам из очи, докато… не бъде подписана присъдата му!

— Тогава заемете се с единия, а пък аз ще се заема с другия!

— С кого?

— С бикобореца. Ще го питам за скалпа, който е показал на лейтенант Верано.

Тринадесета глава Тайната на бикобореца

Огньовете край блатото угаснаха. Червенокожите и белите спяха, защото още в ранни зори трябваше да тръгват на път. При конете стоеше един пазач. Но той не бе единственият, който будуваше, освен него имаше и други трима, които сън не ги ловеше — Гамбусино, бикоборецът и капитан Пелехо.

Капитанът се намираше спрямо другите двама в съвсем същите отношения, в които бяха лейтенант Верано и Татко Ягуар. Пелехо беше офицер, а другите двама не бяха военни и той смяташе, че стои по-високо от тях. В последно време често си бе имал кавги с Гамбусино и Перильо, но винаги бе принуден да отстъпва, защото Гамбусино имаше по-голямо влияние върху абипоните. Това го беше направило навъсен и подозрителен.

Тази вечер, когато двамата пленници изчезнаха от дървото, той седеше при войниците, събрали се край Езерото на палмите. Считаше се за техен предводител. Ето че Гамбусино се приближи до тях, заедно с Перильо и каза:

— Сеньор капитан, утре ще стигнем до голямото село на камбасите и веднага ще го нападнем. Ще ви дам указания за вашите действия.

— Указания ли? — попита Пелехо учудено. — Та аз мога да ги получа само от по-висшестоящ офицер!

— Значи мислите, че нямам право да ви заповядвам?

— Да.

— Знаех, че сте на такова мнение, и досега мълчах. Но понеже утре ще има битка, трябва да ви обясня как стоят нещата. Моля ви, прочетете това!

Той извади от джоба си малка металическа кутийка, отвори я, измъкна сгънат лист, разгъна го и го подаде на капитана. Пелехо прочете редовете на светлината от огъня, пребледня и му върна документа.

— Е? — попита Гамбусино. — Кой е командващият?

— Убедих се, че трябва да изпълнявам заповедите ви.