Завещанието на инката

— Ние играем ва банк! (При хазарта — залог, равен на цялата банка. Прен. означава играя, залагайки всичко. Б. пр.) Загубим ли, не ни остава нищо друго, освен да започнем отначало. Аз пък ще отида в планините, за да открия някоя златна или сребърна жила, а ти ще трябва отново да се заловиш с досегашния си занаят на бикоборец.

— И тогава в някой хубав ден ти ще загинеш в планините, а и мен ме очаква същата участ на арената. Последния път, в Буенос Айрес забелязах, че не съм вече предишният Антонио Перильо. Мускулите ми са се отпуснали, а ставите ми са се втвърдили. Не, и през ум не ми минава да се върна към стария си занаят.

— А с какво друго мислиш да се захванеш? Да не би да тръгнеш с мен да търсиш приключения?

— Та да намерят някой хубав ден скелета ми в Кордилерите? Не, знам нещо къде-къде по-привлекателно.

— Какво?

Бикоборецът се поколеба за миг. А после с тайнствен глас отговори:

— Пред нито един човек не съм го споменавал и никой не биваше да го научава, но утре ще се сражаваме с камбасите и е възможно да бъда ранен, а даже и убит. Ще е страшно жалко, ако тайната ми бъде погребана заедно с мен. Ти си най-добрият ми приятел и затова ще ти я издам.

— Правиш ме страшно любопитен. Тържественият тон, с който говориш, ми издава, че става въпрос за нещо съвсем необикновено.

— И е така! Защото се отнася до едно съкровище, което, както изглежда, е неимоверно голямо.

— Съкровище ли? Слушай, не ме карай да мисля, че бълнуваш!

— Не бълнувам, а ти казвам чистата истина, самата истина! Мога и да ти го докажа с един предмет, който много добре познаваш.

— Кой е той?

— Дългият бял скалп, който си виждал у дома.

— Ах, скалпът на индианеца, дето те нападнал, но си успял да го убиеш.

— Същият. Но историята не е такава, каквато ти я разказах. На теб мога да кажа истината, защото често си вършил подобни неща. Не индианецът ме нападна, ами аз него.

— Demonio! (По дяволите! Б. пр.) Значи такава била работата! Е, тогава откровено ще ти кажа, че хич не повярвах на разказа ти. По онова време не си носил нищо, което би могло да събуди алчност у един индианец. Значи ти си го нападнал и неговият скалп е във връзка със съкровището, за което говориш, така ли? А да не би онзи индианец да е бил собственикът на съкровището?

— Да.

— Que diablos! (По дяволите! Б. пр.) Бъди по-ясен! Защо не си му взел съкровището?

— Защото не беше у него. Той носеше само няколко предмета, които бяха част от съкровището.

— Нима ти каза къде се намира всичко останало?

— Не.

— Значи изобщо не знаеш къде да търсиш това твое прочуто съкровище?

— И да, и не, знам, и все пак не знам.

— Говори по-ясно!

— Искам да кажа, че ми е известна местността, но не и точното място.

— Тогава хич не си въобразявай, че ще се докопаш до съкровището. За какво ми е съкровище, което не мога да намеря? А може би го има само в твоята фантазия.

— Наистина съществува, мога да се закълна!

— Е, къде е?

— Високо горе в планините, и то сигурно в една клисура, наричана Баранка дел Омисидио.

— Много добре ми е известна. За нея разказват легендата, че там били избити последните инки.

— Така е. И аз предполагам, че преди насилствения си край инките са скрили там съкровищата си.

— Хмм! Често съм слушал колко богати са били инките. Всичко, до което се докосвали владетелите, трябвало да е от чисто злато. Казват, че на времето испанците откарали у дома си цели кораби, пълни със злато и сребро. Но защо ли дрънкам излишно! Разказвай!

— Ще научиш всичко. По онова време идвах от Чили, където бях участвал в няколко борби с бикове и бях спечелил не една и две награди. Но каквото изчукал, това и изпукал. Нали ме познаваш. Пропилях всичко и когато реших да се връщам, само за да се прехвърля през планините дотук, се видях принуден да се хвана на работа като слуга при един търговец, който искаше да отиде до Салта. Мога да ти кажа, че никога не стигна дотам. Не е трудно да се досетиш защо.

Той се изкиска ехидно. После след кратко мълчание продължи:

— И тъй, бях съвсем сам, когато достигнах отсамните склонове на планините. Вечерта се добрах до Баранка дел Омисидио. Тъй като и ти си бил там, знаеш, че местността е извънредно негостоприемна. С удоволствие щях да продължа до Салина дел Кондор, обаче дотам бе твърде далече, а пътят надолу е толкова лош, че дори при най-силната лунна светлина човек може да се пребие или да се загуби. И тъй, потърсих скала, зад която да се подслоня и предпазя от студения нощен вятър, вързах мулето си за един камък и легнах да спя.

— Нима можа да заспиш? — попита Гамбусино, като някак особено наблегна на думите си.

— Защо пък не?

— Заради търговеца, който никога не стигнал до Салта.

— Да не съм някой мухльо! Умрелият никога няма да се върне. И все пак онази вечер сънят ми не дойде бързо. Затова пък дойде нещо друго.

— Аха, досещам се! Индианецът!