Завещанието на инката

— Не само вие, но и вашите подчинени. Кажете им го!

— Ще го сторя, сеньор — отвърна капитанът, като се изправи на крака и се отдалечи от огъня едва сдържайки яда си.

Той тръгна напосоки в тъмнината, за да овладее гнева си. Когато се върна, огънят бе изгаснал. Въпреки това забеляза, че Гамбусино и бикоборецът не бяха на местата си. Той легна до своя младши сержант и като видя, че още не е заспал, тихо го попита:

— Къде е новият полковник, а може би дори генерал?

— Отправи се към блатото и сигурно седи там заедно с Перильо, за да коват необезпокоявано плановете си.

— Какво стана, докато ме нямаше?

— Нищо, освен че и на нас ни показа пълномощното си.

— Истинско ли е?

— Да, то е подписано и подпечатано от вицепрезидента на конфедерацията. Трябва да му се подчиняваме.

— И аз не мога повече да ви заповядвам, така ли?

— Сеньор капитан, казах, че трябва да му се подчиняваме. Ние сме войници, а неподчинението може да ни струва главите.

— И това ми било вярност! Кой можеше да помисли, че така ще се развият нещата!

Той се загърна в одеялото си и се опита да заспи. Съвсем беше забравил, че самият той бе станал метежник и следователно нямаше право да се гневи на своя подчинен. Беше искал да изиграе в тези събития известна роля, за да бъде по-късно бързо повишен, и ето на изведнъж се видя в глуха линия. Това не му даваше покой. Мислеше си за Гамбусино и Перильо. Несъмнено двамата крояха нещо против него. Дали не бе възможно да го научи? Защо не? Може би случаят щеше да е благосклонен. Той надигна глава и се ослуша. Всички спяха. Измъкна се от одеялото и запълзя към блатото. Измина дълго време, преди да види на лунната светлина дърветата, издигащи се по брега. Добра се до тях, без да забележи търсените хора, и после продължи да пълзи наслуки, придържайки се близо до брега и по възможност винаги под закрилата на храстите и тръстиката. След известно време той долови тихи гласове. Измина още няколко метра и видя двамата седнали съвсем близо един до друг върху малко сухо местенце, покрито с трева. Недалеч от тях се издигаше островче висока тръстика. Осмели се да пропълзи между стъблата и там остана легнал на земята. Ако двамата случайно се изправеха, сигурно щяха да го видят. Те говореха тихо, но все пак така, че ако напрегнеше слух, можеше да разбира думите им. Тъкмо в този момент Гамбусино се обади:

— Все си мисля, че това не е за вярване. Е да, ласата са скъсани, но такъв петнайсетократно преплетен ремък издържа много нещо. Крокодилът може да отхапе крака на онзи, когото докопа, ама да скъса ласото, ми се струва невъзможно.

— Приемам случилото се, без повече да си блъскам главата над него — отговори Перильо. — Та кой ли може да ги освободи?

— Татко Ягуар!

— Но той не е тук! Нали дребосъкът го каза.

— Щом не вярвам в смъртта на този дребосък, не вярвам и на думите му. Дали той е полковникът, или не? Смятаме го за Глотино. Ако е той, сигурно ще е достатъчно умен, за да ни заблуди. Каза ни, че Татко Ягуар бил тръгнал подир нас. Ами ако се намира пред нас?

— Слушай, би било дяволска работа! Тогава вместо ние да ги нападнем, би трябвало да очакваме той да ни връхлети. Веднъж Татко Ягуар е помагал вече на камбасите срещу абипоните, макар и на съвсем друго място. А типовете, с които е тръгнал, не се боят и от сатаната.

— Трябва да сме предпазливи. Ако той е наоколо, сигурно ще ни постави клопка.

— Но нали щяхме да видим следи от него!

— Ами видяхме! Преди всичко празните села и колиби, които срещнахме по време на нашия поход.

— И това наричаш следа?

— Разбира се! Жителите са избягали. Защо? Страхуват се от нас. Значи сигурно са знаели, че ще дойдем. А кой им е казал? Опасявам се, че е бил Татко Ягуар!

— Действително ли мислиш така?

— Да. Освен това не може да не направи впечатление, че всички наши скривалища за оръжие бяха празни. Но понеже не е изключено да са открити случайно и от индианци, не свързах обирането им с Татко Ягуар. А след като поразмислих, вече хич не ми се вярва, че ласата на нашите пленници са скъсани от крокодилите, и онова, което досега само предполагах, се превърна за мен в сигурност. Татко Ягуар е нейде наоколо!

— Но как е могъл да освободи двамата? Ремъците все още висяха на дървото.

— И аз не разбирам. Но този човек върши такива неща, които са направо невъзможни за другите хора.

— Ако предположението ти е вярно, трябва да очакваме, че той вече е свикал камбасите за борба срещу нас и се е скрил някъде с тях, за да ни нападне.

— Не мога да твърдя подобно нещо, понеже не е имал необходимото време. Във всеки случай трябва да побързаме. Ако призори тръгнем на път, на свечеряване ще достигнем Бистрия поток и още през нощта можем да нападнем селото.

— Ами ако камбасите са готови за бой?

— Тогава бойният ни поход е бил напразен.

— Damnacion! ((исп.) — проклятие! Б. пр.) Струваше ни толкова усилия и всичките ни пари. Ще се завърнем като просяци!