Завещанието на инката

Настъпи вечерта, а с нея се появиха и гости — жените и неголемите деца на камбасите. Те знаеха по кое време се очакваше започването на битката и ето че заприиждаха на големи тълпи, за да разберат какъв е нейният изход. Надонесоха порядъчни количества храна и напитки и понеже вече бе сключен мир, и победените получиха разрешение да участвуват във вечерята. Горяха много огньове, край които на по-големи или по-малки групи лагеруваха и приятели, и неприятели.

Въпреки че не можеше и да се мисли повече за някаква опасност, все пак Татко Ягуар изпрати при входа на долината двоен пост. Това беше по-скоро резултат на навик. Изглежда, тъй мислеха и двамата индианци, натоварени с тази задача, защото, след като постояха сами известно време, им стана скучно и се завърнаха при своя огън, без да бъдат забелязани от Татко Ягуар. Това неподчинение, макар привидно да бе само малка немарливост, щеше да има твърде тежки последици.

Гамбусино и Антонио Перильо останаха скрити в храсталаците около час и едва след това първият от тях се осмели да покаже глава навън и да се огледа.

— Не виждам жив човек — рече той.

— Значи са си отишли — обади се другарят му.

— Не е чак толкова сигурно. Ами ако са се сврели нейде наблизо в гъстака, за да изчакат, докато се покажем!

— Но в такъв случай би трябвало да забележим конете им.

— Не е така. Вярно, гората е гъста, но все пак по края и тук-там има по-редки места, където е възможно да скриеш два коня.

— Щом искаш да си толкова прекомерно предпазлив, можем да киснем тук до второ пришествие.

— Съвсем няма да чакаме толкоз дълго. Но все още не ми се ще да се покажа навън в откритата равнина. Може веднага да отнеса някой куршум. Обаче щом се стъмни, не рискуваме нищо.

Тогава ще е възможно даже да се върнем до Долината на пресъхналото езеро.

— Ти луд ли си? Да не искаш да ни хванат?

— И през ум не ми минава. Само ми хрумна една идея и ми се струва, че е направо великолепна.

— Каква е тя?

— Нямаме коне и едва ли ще намерим възможност през очакващите ни дълги дни на странстване да се снабдим с животни. А в долината има колкото щеш.

— И ти искаш да ги отведеш?

— Не всичките, а само два.

— Би било безумна дързост!

— Ами! Знаем много добре, че камбасите са победители, и се опасявам, че са избили нашите съюзници до крак. След подобен успех южноамериканските индианци са като изпаднали във възторг деца. Те крещят и ликуват, ядат и пият и ще мислят само за победата си над нас. Може би ще забравят да охраняват входа на долината. Но дори да поставят пазач, ще го обезвредим и след това би трябвало не знам какво чудо да стане, за да не докопаме два коня.

— Ами ако не са оседлани?

— Глупак! Я погледни навън! Не виждаш ли, че Татко Ягуар не е взел седлата и оглавниците на застреляните коне? Намерим ли две неоседлани животни, ще се насочим насам, за да се снабдим с необходимото.

Перильо изказа още няколко възражения, но те бяха отхвърлени от Гамбусино. Междувременно се свечери и двамата напуснаха предпазливо скривалището си. Не тръгнаха обратно покрай гората, защото се опасяваха, че лесно могат да се натъкнат на засада, а първо се промъкнаха на известно разстояние навътре в равнината и едва след като гората се изгуби от очите им, свърнаха надясно, насочвайки се към Долината на пресъхналото езеро.

За да се доберат до нея, им бе необходимо четири пъти повече време, отколкото през следобеда, когато бягаха оттам, препускайки на коне. Нямаше как да объркат пътя, защото постепенно пак се приближиха до гората и най-накрая закрачиха покрай нея. Преди още да успеят да различат в тъмнината входа, дочуха долитащия откъм долината шум.

— Слушай! — каза Гамбусино, като спря и наостри уши. — Празнуват победата. По дяволите, защо трябваше да ни сполети тази участ! Значи все пак предчувствието ми, че Татко Ягуар ни е изпреварил, се оказа вярно.

— Тогава трябваше да се съобразиш с това предусещане. Пелехо имаше право, като настояваше да бъдем по-предпазливи.

— Не ми говори за този обесник! Било е писано тъй да стане и вече нищо не може да се промени. Остани тук да ме чакаш! Ще се промъкна напред на разузнаване.

Той изчезна безшумно. Върна се след десетина минути и с радостен глас съобщи:

— Тъй е, както си мислех. Никой не стои на пост. Можем да влезем, без да ни забележат. Ела!

Той улови Перильо за ръката и го поведе със себе си. Щом достигнаха скалистата „порта“ на долината, срещу тях блеснаха светлините на многобройните огньове, тъй че трябваше да се придържат плътно до скалите, в тяхната сянка. Гамбусино посочи към канарите и каза:

— Това е мястото, където двамата дребосъци, облечени в червени дрехи, се изтъркаляха от скалата в краката ни. Но аз ги оставих да си вървят, понеже мислех, че и бездруго са ни в ръцете. А ето че пак ни се изплъзнаха!

— Няма значение. Сега се радвам, че не ги убихме.

— Защо?

— Защото все пак може би са такива, за каквито се представят. Колкото пъти се натъквахме на тях, те винаги се държаха тъй детински глуповато, че ми се струва невъзможно единият от тях да е полковник Глотино.