Завещанието на инката

— Няма да го продам, а ще ви го подаря, сеньор. Вашите приятели ми направиха такава голяма услуга, като на мнозина от нас спасиха живота и имуществото. Как мога тогава да искам да ми заплатите костите!

— А кога ще ми покажете животното, сеньор?

— Утре не става — все още имаме много работа, но вдругиден с удоволствие ще бъда готов да яздя с вас до онова място.

— А що за животно е то? Глиптодонт, мегатериум или може би мастодонт?

— Никога не съм чувал тези имена. Ще го видите и ще решите как да го наричате.

След тези думи той се отдалечи и седна при Татко Ягуар. Хамер го попита за какво е разговарял с дребосъка и когато разбра, по лицето му пролича, че взе някакво решение, усмихна се и каза:

— Този доктор дава мило и драго за великанските си животни Добър човек е и макар че вече неведнъж ми е създавал неприятности, ми се иска да го зарадвам с една изненада. Докъде сте разкопали животното?

— Показа се главата и гръбните кости чак до опашката. После пак го затрупахме с пръст.

— А здраво ли утъпкахте земята, та да е трудно да се изрови?

— Не, само я нахвърляхме, защото се канехме да го продадем.

— Колко време ще е необходимо, за да се разкрие целият скелет?

— Ако се заловят за работа девет-десет души, ще свършат за няколко часа, макар че животното се намира в твърда варовикова почва.

— Имате ли подходящи инструменти?

— Да, инструменти, изработени по наш, а не по ваш начин, но въпреки това вършат почти същата работа.

— И се каниш вдругиден да го заведеш до въпросното място?

— Да.

— Добре! Утре ще ми дадеш ли десет души с необходимите инструменти? Искам да отида дотам и да се постараем с пристигането си докторът да завари изкопано цялото животно. Но преди това не бива нищо да му казваме. Трябва да е изненада.

— Ще получите необходимото. Ще ви дам и водач, който познава местността много добре, а също и ремъци, за да свържете отделните кости. Там сами ще си отрежете подпори, за да изправите скелета на място. Наоколо растат бамбук и високи храсти, колкото щете.

Обещанието, че вдругиден ще види великанското животно, не позволи на доктора да мигне. Впрочем той не беше единственият човек, който не спеше. Абипоните също будуваха, къде защото бяха възбудени от понесеното поражение, къде от болките, причинявани им от раните. През нощта умряха още неколцина от тях.

На сутринта Татко Ягуар даде на Херонимо необходимите указания, метна се на коня си и като взе десетина камбаси, препусна, без да каже къде отива и кога ще се върне. Беше на мнение, че в долината могат да минат и без него, тъй като в лицето на Херонимо имаше надежден заместник.

Най-напред трябваше да се реши въпросът къде и как да бъдат погребани труповете. Те бяха толкова много, че за заравянето им в земята щяха да са необходими голям брой хора, а и немалко време. Ето защо всички се съгласиха с предложението на Херонимо да изгорят труповете извън долината. Пренесоха мъртъвците пред „портата“ и от телата и сухи дърва издигнаха клади, които запалиха. След като свършиха тази работа, пладне бе вече превалило и здравите и леко ранени абипони трябваше да се изтеглят. Вярно, че те с удоволствие щяха да останат при тежко ранените воини, но все още им нямаха пълно доверие, въпреки че бяха обезоръжени. Обещаха им, че ще се грижат добре за оставащите абипони, след което те тръгнаха пешком, защото естествено конете им бяха взети като плячка. Върнаха им само ножовете, понеже по пътя щяха да им бъдат извънредно необходими.

След това камбасите започнаха да мислят за завръщането в своите села и поселища. Решиха една част от тях да останат в Долината на пресъхналото езеро, за да се грижат за тежко ранените, докато те заякнат достатъчно и могат сами да напуснат долината. За тази цел трябваше да построят колиби от клони и шума. Голяма част от следобеда премина в уреждането на всички тези работи и в приготовления. После, с изключение на ранените и техните болногледачи, всички останали тръгнаха на път. В резултат от късното потегляне колоната достигна селото на камбасите край Бистрия поток едва след настъпване на тъмнината. Воините навлязоха като победители и бяха посрещнати и поздравени както подобава. Естествено индианците преди всичко отдадоха почит и уважение на белите, защото им дължаха благодарност за избавлението от тъй голямата опасност.

И тук тържественото отпразнуване на победата се състоя в пиршество, което продължи до късна нощ. На сутринта вождът подкани доктора да се приготви за обещаната езда. Белите взеха участие без изключение, а към тях се присъединиха и доста камбаси.

През гори и пустинни области пътят водеше все на север, докато привечер достигнаха едно солено езеро, разположено в равнина с глинеста почва и заобиколено от гора и храсталак.

— Тук ли е? — попита Моргенщерн, обхванат от трескаво вълнение.

— Да, наблизо — отговори вождът.

— Ами заведете ме де, бързо!

— Имайте търпение! За днес е вече твърде късно. Слънцето изчезна зад дърветата и след броени минути ще се стъмни. Нали няма да можете да копаете. Трябва да почакаме до утре.