Завещанието на инката

— В такъв случай ще умра от нетърпение. Знаете ли, че всъщност тъкмо днес имам право да видя въпросното място, макар да не разполагаме с време за копаене?

— Защо?

— Защото днес е моят рожден ден, на латински „диес наталис“.

— Вашият рожден ден? Кой да ни каже! Щом е тъй, сеньор, ще ви покажа мястото още днес. Но не веднага, защото са ни необходими всички хора, та още преди настъпването на мрака да насъберем достатъчно дърва за огъня. След като се погрижим за всичко, тогава ще видите животното на светлината на факли.

Започнаха да събират дърва, и то съвсем бавно, понеже хората бяха посветени в намеренията на Татко Ягуар. Вождът бе осведомил всички с изключение на Моргенщерн и Фрице. Беше особено важно да изчакат пълното смрачаване, за да има изненадата по-голям ефект.

Моргенщерн търсеше сухи дърва с най-голямо старание, за да ускори колкото се може повече настъпването на дългоочаквания миг. При това не забеляза, че в околността на бивака имаше следи от копита и човешки крака, които не бе възможно да са оставени от него и неговите спътници. Още по-малко пък му направи впечатление, че вождът и Херонимо изчезнаха за по-дълго време. Те отидоха при Татко Ягуар, за да му съобщят, че точно днес е рожденият ден на изследователя на допотопни животни, една вест, която бе добре дошла за целта им.

Най-сетне събраха достатъчно дърва и запалиха огън. Едва сега Моргенщерн забеляза, че споменатите мъже липсват.

— Струва ми се, сякаш всички съзаклятничат срещу мен — заоплаква се той пред слугата си. — Ето, когато всичко е наред, липсва вождът, а нали знаете, че не ми е възможно да чакам повече.

— Търпение и пак търпение! — започна да го утешава Фрице. — Хубавите неща бавно стават. С други думи, туй ще рече: колкото по-дълго чакате, толкоз по-голямо ще бъде животното, дето ще се появи пред очите ви от подземния свят. Видите ли, ей ги двамата идат и сега ще се заловим с разглеждането.

Вождът и Херонимо действително се върнаха, но въпреки това любезността и любопитството на дребосъка все още останаха незадоволени, защото двамата заявиха, че първо трябва да ядат. За Моргенщерн това бе нечувано предложение, което го изпълни с ужас. Той не подозираше, че заради рождения му ден трябваше да подготвят още нещо. Хората започнаха да се хранят. Но докторът не можа да преглътне и залък. Ето че не много отдалече се разнесе изстрел. Изплашен, Моргенщерн скочи на крака и извика:

— Какво беше това? Кой стреля? Да не би наблизо пак да има абипони?

— Не, сеньор — отвърна Херонимо. — Този изстрел е сигнал, че е време да видите мястото, което искате да разгледате — Подайте ми ръка! Ще ви водя.

Той го хвана за ръка и тръгна с него напред. Останалите го последваха. Вождът пък улови Фрице за ръка. Така те преминаха с бавна и тържествена крачка между няколко групи храсти и дървета, докато се озоваха на някакво тъмно място, където Херонимо се спря и със силен глас каза:

— Сеньор, днес на вашия рожден ден, се намирате на мястото, където преди хиляди години вашият любимец е легнал на земята в последния си час, за да се пробуди сега в нежните ви ръце за нов живот. La enhora buena, la enhora buena!

— La enhora buena! (Желаем ви щастие!) — запригласяха всички останали.

В същото време насреща можеше да се види как припламна малко пламъче. То затрепка насам-натам, нагоре и надолу. Появиха се и други пламъчета и на тяхната светлина изплува широка бамбукова подставка, висока около четири лакти, върху която бяха закрепени букви от сухи бамбукови парчета, образуващи думите: „За рождения ден!“ Буквите бяха запалени и погоряха няколко минути, тъй че думите ясно можеха да се прочетат.

— Фрице, каква изненада! — възкликна докторът, обръщайки се към своя слуга. — Тук, в Гран Чако, за рождения ми ден са направили фойерверк. Но все пак бих предпочел гигантското животно.

— Хмм! — измърмори Фрице недоверчиво. — Само да не е някой майтап, който ще свърши с това, че представят ваш’та собствена безценна личност за гигантско животно! Ха, к"во е туй?

Буквите бяха догорели и бамбуковата подставка изчезна. После отляво и отдясно отново припламнаха светли точици, които бързо нараснаха и се превърнаха в буйни пламъци. Горяха два огромни огъня, отдалечени един от друг на около шестнайсет крачки, а между тях се виждаше цял непокътнат скелет на гигантско животно, подпрян на дебели бамбукови пръти. Встрани от него бе застанал усмихнат Татко Ягуар заедно с десетте камбаси, които му бяха помагали да свърши тази работа. Обаче Моргенщерн не забеляза нито Хамер, нито индианците. Очите му се впериха в скелета, дробовете му с мъка поемаха въздух, той разтвори ръце. Опита се да проговори, но от устата му не излезе нито дума. Най-сетне с върховно напрежение на всичките си сили той изкрещя пискливо на срички.

— Ме-га-те-ри-ум!… Ги-гант-ски ле ни-вец!