Завещанието на инката

Пред тях клисурата правеше нов завой. Иззад неговия ъгъл се появиха трима конници. Личеше си, че първият от тях е ~мулетате ариеро. След него идваше тежко натоварено муле, следвано от ездач, който, изглежда, бе собственикът на товара. Носеше обичайното за страната облекло, беше висок и добре въоръжен. Косата и брадата му бяха руси, а очите, които изненадано се спряха на тримата конници пред него, имаха светлия цвят на северняшките очи. Зад него яздеше третият, който сигурно също бе ариеро.

Те спряха и двете групи се оглеждаха в продължение на няколко секунди, без някой да продума. След това, обръщайки се към пеона, третият ездач възкликна:

— Възможно ли е? Не сте ли Малсесо, пеонът на Родриго Серено?

— Аз съм, разбира се — отговори той. — Откъде ме познавате?

— От Умауака. Обикновено отсядам при вашия господар и там съм ви виждал. Да не би да сте водач на сеньорите, които са заедно с вас?

— Естествено.

— Cielo! Как така сте се заловили с прехвърлянето на непознати пътници отвъд планините! Тази работа може да я свърши само някой опитен ариеро!

— Познавам планините по-добре, отколкото си мислите. Впрочем изобщо нямаме намерение да ги прехвърляме.

— Значи ще останете от тази страна, така ли? Това е нещо друго. Но вече сте прекрачили границата на пуната и този път води към пуна брава, а не към някое населено място. Ще ми разрешите ли да попитам накъде сте тръгнали?

— Натам, откъдето сигурно вие идвате, а именно нагоре към Салина дел Кондор.

— Към Салина? Dios! ((исп.) — възклицание на удивление ( господи, боже!) Б. пр.) Да не мислите, че слизаме оттам?

— Сигурно.

— Страшно се лъжете, сеньор. Идваме от Перу и сме се отправили към Салта. Има само два пътя. Единият от тях е този, по който яздим, а другият идва от Икике, минава край Салина дел Кондор и се среща с първия на едно място, намиращо се на половин ден път зад вас.

— Това ми е известно.

— И все пак, изглежда, не знаете, че сте се заблудили! Не сте обърнали внимание на мястото, където се срещат двата пътя. Вместо да свърнете наляво, сте продължили в същата посока.

— Точно това си помислих и аз! — възкликна Фрице, обръщайки се към пеона. — Трябваше да завием наляво, а досега все твърдяхте, че трябвало да се придържаме надясно. Вследствие на това сме изминали обиколен път, който изобщо не можем да наваксаме. Струва ми се, че сме загубили девет-десет часа.

— Не, не е чак толкова много, сеньор — обърна се към него ариерото учтиво. — Пътят, по който е трябвало да тръгнете, се изкачва нагоре в планините на запад оттук. Ако в края на тази клисура се насочите право на запад, ще го достигнете за три часа.

— Хмм! — измърмори Фрице замислено. — Цяло щастие е за нас, че ви срещнахме. Ако всичко е останало на нашия водач, много лесно щяхме да намерим гибелта си, защото се канеше да се върнем, а после да се отклоним още по-надясно. Утешително звучат думите ви, че след три часа можем да излезем на верния път, ама въпросът е дали ще намерим пътя, водещ до него. Както видях, нагоре непрекъснато се редуват стръмнини и върхове, долини и клисури, а не през всички от тях може да се премине.

— Прав сте. Нагоре може да се изкачи само онзи, който е запознат с местностите. Не ви остава нищо друго, освен да се върнете и заедно с нас да яздите до мястото, където се сливат двата пътя. После съвсем точно ще ви опиша в каква посока трябва да яздите.

— Всичко това е много хубаво, ама не ни върши работа. Изгубихме много време, а върнем ли се, ще загубим още повече.

— Нима разполагате с толкова малко време?

— Ами да. При Салина дел Кондор искаме да се срещнем с хора, някои от които може би познавате. Ние сме от един отряд, чийто предводител е Татко Ягуар.

— Татко Ягуар ли? Познавам го! Той е най-известният човек в планините и съм се срещал с него няколко пъти. Двойно повече съжалявам, че не съм в състояние да ви помогна. Този сеньор ни е наел да го придружаваме до Салта, тъй че повтарям онова, което казах и преди: най-добре е да се върнете заедно с нас.

Русокосият непознат бе слушал внимателно, оглеждайки изпитателно доктора и неговия слуга. В този момент той извади часовника си, погледна го и попита ариерото, който бе говорил досега:

— Значи вие познавате местностите толкова добре, че можете да изведете тези сеньори на верния път?

— Да.

— И това ще стане до смрачаване?

— Да.

— И този път по-нагоре се среща с нашия път за Салта?

— Да.

— Е, тогава можем да помогнем на сеньорите, без да се налага да ме напускате. Вие ще поемете водачеството, а аз идвам с вас. Времето, което ще загубя, не е повече от три часа, които утре ще можем да наваксаме. А тези господа ще изгубят повече от един ден. Изведем ли ги на верния път до свечеряване, те ще ни разрешат да лагеруваме заедно с тях през нощта, а после рано сутринта всеки ще продължи по своя път. Нека побързаме!