Завещанието на инката

Както вече споменахме, Гамбусино и Антонио Перильо се отправиха към долината Гуанако, за да наемат за пътуването си към Клисурата на убийството няколко от ловуващите там мохоси. Наистина те взеха от Салта хранителни провизии, но съвсем не в такова количество, каквото при определени обстоятелства можеше да се окаже необходимо. Гамбусино имаше твърдото намерение да остане в Клисурата на убийството, докато намерят скривалището. Но това можеше да продължи с дни, даже седмици, а в такъв случай взетите провизии неминуемо щяха да се свършат. Следователно бяха необходими хора, които да ходят на лов и да набавят месо, и мохосите щяха да се заемат именно с тази работа. Освен това, за да не бъде изненадан от случайно преминаващи пътници, Гамбусино щеше да бъде принуден да постави двама пазачи — един в горния край на Клисурата на убийството, и друг — в долния й край — задача, която също щеше да бъде възложена на мохосите.

Разбира се, на тези индианци трябваше да се забрани да влизат в клисурата. Но с какви ли причини можеше да им се обясни потайното, а може би и продължително присъствие на двама души в Клисурата на убийството? След като Гамбусино дълго размисля над този въпрос, най-сетне каза на Перильо:

— Тези обесници са твърде проницателни, за да им излезем с обичайните номера. Трябва да намерим някоя причина, която да е свързана с религията. Това е единствената възможност да ги заблудим. Какво ще кажеш за един обет?

— Вярно! Веднага улучи най-подходящото! В смъртна опасност сме дали обет да извършим в Клисурата на убийството нещо богоугодно, при което трябва да бъдем сами и необезпокоявани. Все ще съчиним какво да е то. Червенокожите са изключително суеверни. Ще бъдат изпълнени с такова страхопочитание, че сигурно и през ум няма да им мине тайно да ни дебнат.

— Така е. А след като намерим, каквото търсим, просто ще ги пречукаме. Няма да ни се отвори много работа, защото ще е напълно достатъчно, ако вземем само шест или седем от тях.

Тези безскрупулни хора бяха посрещнати сърдечно от мохосите и споделиха желанието си с техния вожд. Той не само че се съгласи, а дори изказа готовност самият той да участвува в ездата до Клисурата на убийството. За двамата това бе извънредно неприятно, но волю-неволю бяха принудени да се съгласят, защото, ако му откажеха, това щеше да бъде голяма обида и несъмнено той щеше да забрани и на хората си да участват.

И тъй, заедно с вожда и още седмина мохоси двамата потеглиха на път от долината Гуанако към Клисурата на убийството, която бе на такова разстояние, че не беше възможно да я достигнат за един ден. Привечер на първия ден те се добраха до пътеката за товарни животни, водеща нагоре към Салина дел Кондор. Продължиха по нея, докато се стъмни, а после Гамбусино се накани да спре да бивакува на първото що-годе удобно място, което видеха очите му. Но ето че Острия нож, вождът, се обади:

— Скоро ще се появи студеният северен вятър и тогава ще е хубаво, ако се намираме на такова място, където няма да ни брули.

А знаеш ли къде можем да отидем?

— Да. В една пещера, която съвсем не е далеч оттук. Пещера с два входа.

— Тогава води ни!

Продължиха ездата начело с Острия нож и другите подир него. След известно време вождът внезапно спря, наведе се силно напред и внимателно се взря.

— Какво ти стана? Има ли нещо подозрително? — попита го тихо Перильо.

— Да — отговори му вождът. — Виждам светлина от огън, който гори вътре в пещерата.

— Значи там има хора! Кои ли са?

— Ще видя. Дръжте мулето ми! Чакайте ме тук и не вдигайте шум!

Той се плъзна от седлото на земята и бързо изчезна. Останалите също слязоха от мулетата си. Измина повече от четвърт час, преди да се завърне. Съобщи им следното:

— Малко встрани от пещерата пасат мулета, а вътре край огън седят шестима мъже.

— Индианци ли са? — попита Гамбусино.

— Бели.

— Как са въоръжени?

— Много добре.

— Какво правят?

— Разговарят. Трима от тях си служат с испански, а другите трима приказват на някакъв език, от който дума не разбирам.

— Много странно. Сам ще отида да видя.

Той направи знак на Перильо и двамата се запромъкваха напред. Отблясъците от огъня им служеха за ориентир, тъй че не бе възможно да не намерят пещерата, въпреки че за пръв път идваха тук. Щом я наближиха, двамата легнаха на земята и продължиха пълзешком, докато почти достигнаха един от входовете й.

— Ако случайно някой излезе, ще ни открие! — прошепна Перильо на Гамбусино.

— Няма, освен ако не се спъне в нас. Тук е тъмно, а вътре е светло. Излезеш ли навън, си като заслепен. Ела да се приближим още!

Те се промъкнаха още малко напред и вече погледите им можеха да проникнат в пещерата. Съзряха двамата ариероси и пеона. На другите трима чуха само гласовете. Не след дълго Гамбусино дръпна своя другар и двамата се върнаха на такова разстояние, където отново можеха да се изправят.

— Позна ли го? — попита Перильо.

— Кого?

— Ратаят на Серено от Салта.

— Да.

— Но другите двама не ги познавам.