Завещанието на инката

Гамбусино и Антонио Перильо пристигнаха яздешком в ранния предобед заедно с осемте индианци и тримата пленници. Спряха до ръба на клисурата и Гамбусино нареди да разтоварят мулетата. Алчността го караше незабавно да започне претърсването на клисурата, но понеже и пленниците имаха стойност за него, а не искаше да ги повери на индианците, решиха, че трябва да ги вземат със себе си в теснината. И тъй, развързаха краката им, за да могат да се спуснат долу. Но щом стигнаха дъното на клисурата, и то в задната й част, отново увиха ремъците около краката им. После ги вързаха за отделни камъни, та да не могат и с претъркаляне да се преместят от местата си. След това Гамбусино и Перильо се отдалечиха, за да започнат търсенето на съкровището. Индианците останаха горе, защото им забраниха да слизат в клисурата.

Съвсем случайно пленниците бяха отведени тъкмо до издадената напред остра скала, в чийто по-отдалечен ъгъл се намираше входа на галерията, и бяха вързани за три от четирите споменати вече големи камъка. Доктор Моргенщерн лежеше върху дребните камъни, покрили и замаскирали мулешката кожа. Щом мъчителите им се отдалечиха дотолкова, че не можеха да ги чуват, Фрице Кизеветер се обади:

— Ей на, стигнахме целта си, ама като пленници. Ако Татко Ягуар е наблизо, скоро пак ще бъдем свободни.

— Чул ви господ! — въздъхна Енгелхард. — Става въпрос за живота ни. Убеден съм, че щом получат откупа, тези мерзавци веднага ще ни убият.

Обзет от гняв, той задърпа ремъците си, като при това затегли и камъка, за който беше вързан. Така лека-полека го измести от предишното му място.

— Не ми се вярва — рече докторът. — Пленявали са ни вече няколко пъти, без да извършат убийство, наречено на латински „хомицидиум“.

— Е, да, ама защото Татко Ягуар винаги бързо ни измъкваше — заяви Фрице. — Остави ли ни тоз път на произвола на съдбата, свършено е с нас.

— Да бъда пленен, когато знам, че синът ми е тъй близо! — изскърца със зъби банкерът. — Да ми вържат ръцете и краката, че на всичко отгоре и целия да ме завържат за един камък като диво животно!

Той отново задърпа камъка, затиснал един от краищата на кожата, който продължи да се измества, тъй че накрая тя се огъна. Точно под доктор Моргенщерн кожата започна бавно да потъва. Ето защо дребосъкът се обади:

— Струва ми се, че лежа на нещо меко, макар да се намирам върху камъни. Земята под мен се огъва. Потъвам.

— И на мен ми се ще да можех да потъна вдън земя! — продължи гневно Енгелхард. — Ако ми беше свободна поне едната ръка, скоро щях да се освободя от ремъците и тогава тежко на онзи негодяй!

Той продължи да се дърпа и тегли, тъй че камъкът още повече се измести.

— Хич не си правете илюзии — отговори Фрице. — Върже ли Гамбусино някого, той не може да се освободи, знам го от собствен опит. Преживяхме го вече, нали гос’ин докторе?

— Да, за съжаление — отговори Моргенщерн. — Даже сме били и по-зле от сега. Висяхме и по дърветата и … господи… небеса… божичко…!

Той силно извика от уплаха, защото тъкмо в момента камъкът на Енгелхард освободи кожата и дребничкият учен хлътна в дупката с краката надолу и изчезна до гърди.

— К’во става тука? Накъде тръгнахте? — попита Фрице. — Да не би туй да е пътят за подземния или допотопния свят?

— Не се шегувай? — завайка се дребосъкът. — Попаднах в някакъв ужасен кладенец, на латински „путеус“, вися над страшна бездна, наричана на латински „вораго“ или „баратрум“ и скъса ли се въжето, загубен съм!

Навярно дребничкият учен нямаше повече от четиридесет и пет килограма и тъй като камъкът, за който бе вързан, тежеше значително повече от центнер, го задържаше да не падне. Въпреки това Моргенщерн пищеше и крещеше толкова силно, че Гамбусино и Перильо го чуха. Те се върнаха и смайването им не беше малко, когато видяха своя пленник наполовина изчезнал в земята. Издърпаха го навън и част от мулешката кожа се разкри.

— Това пък какво е? — попита Перильо. — Кожа, която е покривала тази дупка. Да не би в края на краищата да сме…

— Мълчи! — прошепна му Гамбусино. — Ние сме пред нашата цел. Трябва да благодарим на случайността. Не е необходимо пленниците да разберат какво търсим тук. Да ги преместим!

Те замъкнаха тримата вързани мъже на достатъчно голямо разстояние, за да не бъдат наблюдавани от тях, после пак се върнаха, разчистиха кожата и я отстраниха. Хвърлиха няколко камъка в дупката и разбраха че не е дълбоко. Тогава Гамбусино се спусна в нея. Само след броени секунди той извика отдолу.

— На търсеното място! Успяхме! Тук има лоени свещи. Спусни се бързо, докато запаля една от тях.