Завещанието на инката

След тези думи шестима конници препуснаха в указаната посока. Но другите не можеха вече да се сдържат, скочиха от седлата и заедно с Хамер и индианците се спуснаха надолу в клисурата, колкото бе възможно по-бързо. Още не бяха достигнали дъното й, когато съзряха две горящи човешки фигури, измъкващи се от шахтата. Доловиха техните ревове, а след това и няколко мощни експлозии.

— Тези гадове са открили галерията и са запалили огъня — извика Татко Ягуар обзет от гняв. — Сега вече съкровището е загубено!

Всички се затичаха към обвитата в дим задна част на клисурата. Начело бяха Антон и инката, който го беше последвал най-бързо от всички. Двете момчета забелязаха лежащите на земята пленници и се завтекоха към тях.

— Татко, татко! — извика Антон, хвърляйки се към банкера, за да го прегърне и пререже ремъците му.

Никой не обърна внимание на тази сцена, на срещата между баща и син, защото всички погледи бяха отправени към задната скалиста стена, където две човешки фигури с голяма мъка и потръпващи от болки тела бавно се катереха нагоре. Бяха Гамбусино и Перильо. Щом забелязаха приближаващите се хора, те, въпреки че телата им бяха полуобгорели, веднага помислиха за бягство, което изглеждаше възможно само в тази посока. Но ето че горе се появиха шестима конници и Татко Ягуар извика със задоволство:

— Спрете! Оставете негодниците да се катерят! Горе ще ги посрещнат както трябва.

Той се обърна към пленниците, за да поздрави най-напред Енгелхард, а после гневно попита другите двама:

— Кой дявол отново ви изпрати подир нас? Не ви ли свърта на едно място дори при вашето гигантско животно?

— Не — отвърна Фрице, който по всяко време имаше готов отговор. — Гигантският мошеник, когото искахме да заловим, бе къде-къде по-едра риба.

— Но вместо вие него, той ви залови!

— Туй бе само една уловка от наша страна. Оставихме се да ни хване, та да го докараме до таз дупка, дето се подпали. Я питайте моя господар! Той се беше пъхнал в дупката преди него.

— Точно така! — потвърди ученият. — Земята под мен се разтвори, изгубих почва под краката си, на латински солум" и…

— Вие сте непоправим дърдорко — прекъсна го Хамер — и подхващате всяко нещо, на латински „рее“, по съвсем погрешен начин. Търпението ми към вас наричано на латински „пациенция“, а също и „толеранция“, както и моята кротост и снизходителност, на латински „таакабилитас югеменция“ и „мансвестудо“, са вече изчерпани. Не искам повече нито да ви чуя, нито да ви видя!

Когато Моргенщерн се видя атакуван с толкова латински понятия, остана със зяпнала уста. Но последните думи на Хамер съвсем не бяха казани на сериозно. Едва сдържайки смеха си, той обърна гръб на двамата смаяни дребосъци.

В този момент Гамбусино и Перильо изкачиха височината и за свой ужас видяха застанали пред себе си шестимата мъже, които ги принудиха да се върнат обратно. Щом стигнаха долу, ги отведоха при Татко Ягуар. Не упорстваха, понеже ужасните болки от причинените им от пламъците рани, правеха всяка съпротива невъзможна. Огънят бе оставил от дрехите им само някакви парцали и телата им бяха покрити с тежки нелечими рани. Съвсем не бе нужно опитното око на лекар, за да се разбере, че тези изгаряния са смъртоносни.

— Бенито Пахаро, познаваш ли ме все още? — попита Хамер Гамбусино.

— Да — простена бандитът, измъчван от болки. — Аз съм убиецът на брат ти. Убий ме колкото е възможно по-бързо!

— Това би било благодеяние за теб. Колко човешки живота тежат на съвестта ти? Само вчера вечерта прибави нови три! Бог те осъди. Не искам да изпреварвам неговата ръка, защото и бездруго брат ми е отмъстен. Свободен си и можеш да отидеш където поискаш.

— Убий ме! — повтори Гамбусино, защото и той разбираше, че незабавната смърт ще е милосърдие за него.

— Не!

— Тогава сам върви в пъкъла и бъди проклет! Докато изговаряше тези ужасни думи, той изтръгна заредената двуцевка от ръцете на непредпазливо застаналия до него Антон Енгелхард, светкавично се прицели в Татко Ягуар, натисна спусъка, а после, преди някой да успее да му попречи, се простреля в главата с втория куршум и рухна мъртъв на земята. Той бе живял живота на неповторим злодей и свърши дните си като такъв, обаче без да изпълни последното си намерение, защото със същата бързина, с която Гамбусино се беше прицелил в него, Хамер отскочи настрана и избегна куршума. Без да обели и дума относно тази случка, той посочи към Антонио Перильо и каза на Хаукаропора:

— Ето го убиеца на баща ти. Той е твой. Инката погледна мрачно бикобореца в изкривеното му от болки лице и каза:

— Ще бъда милостив. Той няма дълго да страда от тези мъки, а бързо ще умре.

Хаукаропора насочи пушката си към убиеца. Но в този миг Перильо падна на колене пред него и настойчиво се замоли:

— Не ме убивай! Остави ме да живея!

— Добре тогава, поживей още, за да умреш след два-три дена като куче — Отговори Хаука, свали пушката си и презрително се отдалечи.