Завещанието на инката

Последните думи Салидо каза на шега, обаче дребничкият учен с червени дрехи се възползва веднага от случая да заговори на любимата си тема и за да не го изпревари друг с някакъв въпрос, отвърна припряно:

— Вие наистина сте много прав! Сеньор Хамер, виждали ли сте някога мегатериум или пък някой мастодонт?

— Вече неколкократно — отвърна запитаният.

— А къде, къде?

— В пампасите. Който има остър поглед за подобни находища, няма нужда да търси много дълго.

— Наистина ли, наистина ли? А вие да не би да имате подобен поглед?

— Няма да ви отговоря направо с „да“, ала понякога съм имал възможността да бъда водач на учени господа през пампасите.

— Тъй! Но все пак е необходим школуваният поглед на палеонтолог, за да се забележи място, криещо допотопни растения или животни. Изкопаемите останки от предледникови фауни и флори са достигнали до нас в най-различни състояния.

— Разбира се — отвърна усмихнато Хамер. — Различаваме овъглени, изсушени, инкрустирани, вкаменели, а най-сетне и отпечатани останки.

Дребосъкът направи крачка назад и започна смаяно да оглежда великана.

— Сеньор, та вие говорите като професор по палеонтология! Тя е моята любима наука. Възнамерявам да напиша голям труд за онези животни, които трябва да се отнесат към юрския период.

— Още преди това е имало огромно количество животни, защото само от юрата са ни известни десетина хиляди вида.

— Десетина хи…! — От смайване дребосъкът остана с отворена уста, но после продължи: — … ляди вида! И вие го знаете? А кои от тях са ви известни?

— Главоноги, иглокожи, червеи, членестоноги, молюски, а в горните пластове има дори и гръбначни, например акули. Но обитателите на сушата се появяват едва в триаса. Насекоми и влечуги срещаме в карбона, перма, в триаса, юрата и в кредата.

— Ами бозайниците? — попита ученият очаквателно.

— В горния триас се срещат и торбести, а първата птица — в горната юра. Но в терциера те имат вече ръководна роля, която се е падала преди това на влечугите.

— А човекът?

— Той се е появил най-рано в началото на дилувия. При тези думи дребосъкът подскочи във въздуха от радост и извика:

— Нима е възможно подобно нещо! И то тук, в Буенос Айрес. Вие сте наистина направо самият професор Гибел, който е написал прочут наръчник за фауната на света през предалувиалния период! Седнете, седнете бързо! Трябва да ви задам няколко много важни палеозооложки въпроса. Защо истинските амонити, достигнали най-голямото си развитие в горната юра и долната креда, се появяват в алпийския триас само тук-там? Дали може да става въпрос за епакма (Етап във филогенията на група, предхождащ най-високата точка на развитието й. Б. пр.), или не? По какви причини причислявате наутилус и лингула към устойчивите типове и как бихте предприели определено диференциране в животинския свят, ако ви се каже, че…

— Valgame Dios! (Господ да ни е на помощ!) — прекъсна го банкерът, като си затисна ушите с длани. — Сеньори, моля ви да си спомните, че не се намирате в допотопната креда, а сте тук при мен. За съжаление не разбирам абсолютно нищо от подобни неща. Имайте милостта да си запазите за по-късно тази тема, която може иначе и да е много интересна.

Татко Ягуар се засмя и заяви, че е съгласен. Но, изглежда, дребосъкът никак не бе доволен от това прекъсване на любимата му тема. Започнаха да говорят за коридата, при което доктор Моргенщерн успя да направи няколко културно-исторически забележки. Започна да описва римските гладиатори, като използва случая да отправи към Татко Ягуар следната похвала:

— Сеньор, щяхте да бъдете отличен гладиатор и щяхте да извършите велики подвизи както сред ретиариите, велитите и секуторите, така и между галите, траките и хопломахите (Видове гладиатори в зависимост от тяхното въоръжение. Б. пр.). Наистина страшно жалко, че не сте живели по онова време!

— Защо пък страшно жалко? — попита Хамер, криейки, че тези думи много го развеселиха.

— Защото тогава сигурно щеше да бъде споменато името ви по най-славен начин в „Картини от историята на нравите в Рим“ на Фридлендер и „Римско държавно управление“ на Маркворд.

— Благодаря, сеньор. Ако бях живял по онова време, повече от хиляда години щях да съм мъртъв. По ми е добре, че живея сега и че двете книги на тези господа не споменават нищо за мен.

— Може и така да е! Но в никой случай няма да ви се размине подобно споменаване. Името ви ще бъде цитирано в трудовете по бикоборство редом с имената на най-великите тореадори. Ами как успяхте да повалите страшния „бизон американус“ само с един удар с нож?

— Това е резултат единствено на дългото упражняване. Убил съм вече много бизони по същия начин.

— Струва ми се, че тук, в Аржентина, няма бизони, нали? Или може би- науката греши?

— Не греши. Бизоните, за които говорих, съм убивал в Съединените щати.

— В Съединените щати? Ах, тогава трябва веднага да ви попитам дали сте посещавали прочутата Мамутова пещера в Кентъки и дали сте виждали и някоя от находките в Охайо?

— За това ще поприказваме може би друг път, драги сеньор, защото не бива да говорим по предледникови въпроси.