Завещанието на инката

Последните двама, слезли на брега, имаха дребни фигури, бяха облечени като гаучоси — целите в червено, — и то толкова еднакво, че лесно можеха да бъдат сбъркани по облеклото. И двамата носеха съвършено еднакви оръжия: по една пушка и два револвера, чиито дръжки стърчаха от поясите им, както и по един нож. Щом офицерите съзряха двамата мъже, изглежда, се изненадаха много. Единият от тях, който беше капитан, каза на другия:

— Какво виждам? Пристига коронел ((исп.) — полководец. Б. пр.) Глотино, и то предрешен! Дали иска да остане инкогнито, или ще трябва да му отдадем чест?

— Нека изчакаме да видим дали ще ни обърне внимание — обади се старши-лейтенантът.

Двамата червенодрешковци се приближаваха бавно, и то право към офицерите. И така последните удариха токове, при което шпорите им звъннаха, и в същото време вдигнаха ръце, за да отдадат чест.

— Buenos mananas! (Добро утро!) — поздрави дребният учен, защото това беше той, допирайки два пръста на дясната си ръка до периферията на шапката си. Неговият спътник, Фрице Кизеветер от Щралау, направи същото. — Времето е хубаво днес, сеньори, нали?

— Разбира се, полковник — отвърна капитанът. — Ваша милост сте имали добро пътуване. Господин полковникът ще остане ли днес тук?

— Може би. Ще си потърся квартира.

— Ще разрешите ли, господин полковник, да ви придружа?

— С удоволствие, само че не съм полковник.

— Тъй вярно! Разбирам! Дипломатическа мисия или може би дори частна военна инспекция. А как да се обръщаме към ваша милост?

— Искате да кажете с какво име? Аз съм зоолог и се казвам доктор Моргенщерн от Ютербок.

— Много добре! Колкото по-чуждо и трудно изговоримо е името, толкова по-тайно и непроницаемо е инкогнитото. А този сеньор до ваша милост?

— Той е слугата ми Фрице Кизеветер от Щралау на Румелсбургското езеро.

— Това име е още по-трудно изговоримо, следователно е още по-непроницаемо. Разрешете, ваша милост, да тръгнем към казармата!

Групата потегли, при което капитанът страхопочитателно вървеше отляво на учения, на една крачка по-назад, а подир двамата следваха Фрице Кизеветер, заобиколен от двете си страни от останалите офицери.

Казармата на Санта Фе представляваше стара неколкоетажна постройка с кула още от времето на испанското господство. Прозорците, а даже и балконите имаха дебели железни решетки. Пред фасадата на сградата се намираха няколко оръдия. Край вратите стояха или седяха войници, а зад решетките на прозорците надничаха многобройни затворници.

— По дяволите! — обърна се ученият към слугата си на немски. — Та това е затвор! Да не ни смятат за разбойници или крадци, за което латинистът казва „ескпилатор“ и „вултуриус“?

— Хич не ми се вярва — отговори Фрице. — След туй приятелско и учтиво възприемане няма да вземат да ни опандизят, я! По-скоро ми се чини, че в главите им са породени най-благородни намерения спрямо нас. Я да влизаме! Все ще се намерим пак навън, пък ако ще и изхвърлени, вместо доброволно оттеглили се.

Присъстващите войници отдадоха чест по устав и господата влязоха вътре. Преведоха ги през някакъв вътрешен двор и после по една стълба към няколко много хубаво подредени стаи, пред които се сбогуваха с офицерите. Капитанът направи забележката:

— Незабавно ще се погрижим за закуската, а ще ви изпратим на разположение и ординарец. Днес аз съм комендант, тъй като господин майорът трябваше да отиде до Парана. Има ли господин полковникът… пардон, исках да кажа господин зоологът, някаква заповед?

— Имам, но не заповед, а молба. Наредете бързо да разпитат дали завчера или вчера е пристигнал тук, в Санта Фе, един йербатеро, който е същевременно и сендадор и се казва просто Татко Ягуар. Трябва да разбера къде ще нощува.

— С парахода ли е дошъл?

— Да, от Буенос Айрес.

— Тогава се надявам да ви докладвам до половин час. Капитанът се оттегли, а малко след това се представи един подофицер, който оставаше на тяхно лично разположение. Той им поднесе месо, хляб, плодове и вино „Бордо“, което се пие край Ла Плата твърде много.

— Не може да се отрече, че военните имат все пак добри маниери — обади се Фрице. — И до ден-днешен се ядосвам, че не ме взеха в армията. При моите морални заложби щях да се издигна твърде скоро и можех също да подрънквам с дългата сабя и портупея. Да започваме, господин докторе! Ще налея виното.

Той напълни чашите. Двамата започнаха да ядат и пият, седнали непринудено един до друг, от което подофицерът заключи, че Фрице Кизеветер не е слуга, а също е някакъв висш офицер. Фрице нагъваше всичко поднесено с весело безгрижие, но на доктора цялата работа му се струваше все пак съмнителна. Той се обади угрижено:

— Нарекоха ме коронел, значи полковник. Но аз съм човек, посветен на миролюбивата наука, а не привърженик на някоя партия в Аржентина. По какъв начин тогава съм достигнал до това военно звание?

— Сигурно както кучето до киселата краставичка, като я помислило за саламче. Я не си блъскайте главата! Аз нямам нищо против да ме наричат и генерал, оставам си това, което съм, и ще изям с удоволствие всичко, донесено ни от ординареца.